Започваме седмицата с една вълнуваща и много зареждаща среща с прекрасната Марина Стоименова, която е позната на всички като безкомпромисния политически репортер от ефира на NOVA. Поговорихме си с нея по женски и днес ще ви разкрием по-малко познатата страна на чаровната Марина. Тя ни разказва за това какъв човек е извън професията, за едно свое лично изпитание, за детските мечти и как ѝ се отразява обстановката, в която живеем в момента.

***

Коя е Марина извън професията си? Какво ти се иска да знаят хората за теб, но не могат да видят през екрана на телевизора?

Марина извън телевизията няма нищо общо с представата, която създава Марина от екрана.Така се оказва. Не е нещо, което съм целяла. Даже не осъзнавах, че е така. Но като след всяко ново запознанство, разбирам, че човекът е имал различна представа, си дадох сметка, че явно екранът, новините… те правят различен. Та, преди да се запознаят, хората смятат за мен, че съм прекалено сериозна, може би малко надута… Абе, Желязната лейди. А това съвсем не е така. Много се забавлявам, защото почти след всяко ново запознанство, чувам: ама ти всъщност си страшен пич!. Та, надявам се, че Марина извън екрана е „пич”! Мисля, че хората знаят достатъчно за мен – всеки според това колко е близо до мен.

И отново извън професията – за какво мечтаеш в по-личен план? Имаш ли някоя детска мечта, която все още искаш да изпълниш?

Ами тя, детската ми мечта, беше да бъда писателка. Като че ли донякъде я сбъднах. И сега работата ми е да пиша и разказвам истории, просто моите са от реалния живот. И ги обличам и с картина. С времето обаче мечтите се променят. Сега мечтая да съм щастливо момиче. Мечтая за време с хората, които обичам. Мечтая за семейни къщи на морето, подредени една до друга – мои и на моите най-близки приятели. За да си живеем там през лятото. Сигурно и това е детска мечта. Но най-силно мечтая за това хората, които обичам да са добре. Това ми е най-важно. Всичко останало е без значение, ако те не са добре.

Кое е нещото, което обичаш най-много в работата си? Знаем, че тази професия изисква доста жертви с личния живот. Заслужава ли си?

Обичам чувството на удовлетвореност, когато съм свършила добре работата си. Обичам да мога да питам. Обичам адреналина. Боже, как съм си повишавала адреналина,на колко вълнуващи, а и опасни места съм ходила. Някои ще ме помислят за луда, но аз наистина обичах да се „завирам” в опасностите. Сега вече избягвам. Но да си призная – понякога ми липсва. Обичам тези усещания, заради тях се посветих на тази професия. Да, жертвите може би са повече. Знам, че когато съм ги правила, си е заслужавало. Ако правиш жертва, то тя е заради нещо, което много силно желаеш и обичаш. Тогава няма как да не си е заслужавало. При мен е както с хората – когато обичам някого, мога да пожертвам много. Давам всичко за него. Очевидно същото е и с работата. Не съжалявам за нищо. Питала съм се много пъти през последните три години – защо? Трябваше ли? Какво ми донесе? Но после се сещам, че е било от любов.

Наблюденията ни са, че хората решават да предприемат положителни промени в живота си едва когато тялото им започне да алармира, че нещо не е наред. Любопитни сме да разберем как ти самата успя да намериш мотивация да се справиш с твоието лично изпитание, за което разказваш свободно. Би ли ни разказала какво се случи в твоя вътрешен свят, когато разбра за болестта ти?

Няма да лъжа – трудно е. Особено когато се сблъскаш с нещо такова и не знаеш дали и как ще излезеш от него. Когато не всичко е под твоя контрол, трудно намираш сили да се събереш, да си позитивен, да си мотивиран. Всяка болест е изпитание не само на тялото, но и на душата. Ти водиш двойна битка и е спорно коя от двете е по-ожесточена. Моите битки бяха свирепи. Понякога бяха отвъд отчаянието. Понякога изглеждаха загубени. Вътрешният ми свят се срина. Трябваше да го градя отново. Само че поставянето на основите е ужасно трудно. Като с всяко ново начало. Като страхът преди скок. Случвало ли ви се е да седите над пропаст, да скачате с бънджи или с парашут? Страх те е като гледаш надолу и седиш на едно място. Трудно е само докато скочиш. Самият скок. Действието. Направиш ли го – след това просто летиш.

Винаги съм смятала себе си за силен човек. Винаги съм държала всичко под контрол. Може би пък и точно това да е бил проблемът. Но когато изгубиш този контрол и не познаваш усещането да не го притежаваш, ти просто не знаеш как да живееш. Така се чувствах. Не знаех как да продължа. Но ето ме днес – говорим си весело, а когато стане дума за това, обикновено намирам как да се иронизирам. Явно съм скочила. Наистина,не помня момента на скока, а и няма значение. Важното е, че съм преодоляла страха и съм го направила. След това – просто съм летяла.

Снимка: NOVA

В друго интервю споделяш, че си водила "неспирна война с тялото си". Успя ли да постигнеш дългоочакваното примирие?

Е аз съм жена. Жените никога не сме напълно доволни от телата си. Но се харесвам много, много повече. Да, грижа се за тялото си доста по-добре, разбира се. Но и наистина го намирам за по-красиво от всякога. С всичките му недостатъци.

Би ли казала нещо на нашите читателки, които изпитват затруднения с любовта към тялото си и не могат да открият източник на самоувреност?

Само ще им кажа, че тялото помни психическия тормоз, който ние самите си налагаме. И ако не спрем да се самобичуваме, то някой ден ще отмъсти. Така стана с моето тяло. Но аз не съм от онези жени, които ще кажат – „харесвайте се дебели, с целулит.” Или ще извикам „Не на стереотипите!” Не. Да, смятам, че трябва да обичаме телата си и техните недостатъци, но и също така - да полагаме грижа за тях. Не е нужно всички да сме с манекенски размери. Да ви кажа – бях с такива по време на рецидива на болестта, хич не съм хубава. Не е нужно да сме кльощави, с плочки на корема. Но е нужно да се грижим за телата си. И ако знаем, че го правим, ще се харесваме и ще се обичаме, дори да не можем да махнем онази досадна долна част на коремчето.

Самата аз съм се борила с панически атаки и тревожност и знам, че това е една непрестанна битка, която обаче ти дава ценни уроци и неминуемо променя начина, по който гледаш на живота си. На какво те научи твоята тревожност?

За щастие, не съм се сблъсквала със сериозни паник атаки, макар напоследък да наблюдавам нещо подобно, надявам се да отмине бързо. Но да, с тревожността не мога да се справя. Не знам дали ме е научила, наистина. Знам, че когато ми се случи всичко това, осъзнах, че трябва някак да намаля тази своя тревожност и емоционалност. Но това е характер. Това е същината ти. Как променяш нещо, което е част от теб? Аз не мога да спра да се тревожа за хората, които обичам. Не мога, например, да не ги накарам да ми се обадят, когато пътуват и пристигнат. Не мога да не изживявам и емоциите си, когато ги чувствам. Не мога да не се тревожа дали съм се подготвила достатъчно добре за интервю, което трябва да направя. Звучат като дребни неща, но те натоварват. Постоянно да се притесняваш за нещо. Може би има формула, по която да контролираш тази тревога, просто аз още не съм я открила.

А как се справяш с тревожността тези дни, когато цялата ситуация по света е доста притеснителна, а новините стават все по-натоварващи? Имаш ли специален ежедневен ритуал, за който винаги държиш да отделяш време, въпреки забързаното си ежедневие?

Ето тук аз съм съвсем наопаки. На мен този период на изолация ми се отрази добре. Първо – смятам, че Земята имаше нужда да си почине от нас. Имах нужда и аз да си почина, честно казано. От цялото това забързано ежедневие, изпълнено със задачи и безброй много хора в деня ми. Останаха само задачите и някак ги вършех с повече лекота. Успокоих се. Събрах си мислите. И точно в този период, ми се случиха хубави неща. Като някакво ново начало. Не ми се искаше да свършва, да си призная. Все едно някой щеше да ми вземе хубавото. Разбира се, раздялата с родителите ми, с баба ми, с приятелите ми и техните деца, не беше приятна, но знаех, че не трябва да се виждаме, за да са добре те. Сега вече се виждаме, макар че гледам много да не се прегръщаме и целуваме, което е трудно, защото аз просто не мога без физически контакт с хората, които обичам. Но все пак нищо още не е отминало. И трябва да пазим любимите си хора. Защото най-важното е те да са добре. А и хубавото тепърва предстои.