Мария Касимова-Моасе за Edna: “Aко мога да направя коледно чудо, то е доброто да се случва винаги”

Коледа е времето, в което най-силно осъзнаваме кои са важните неща в живота - семейството, любовта, топлината на дома и споделените истории. Всеки празнува Коледа по различен начин, но едно нещо винаги си остава едно и също - усещането за святост и уют. Магията на Коледа и любовта към хубавите истории са нещата, които водят до създаването на празничния сборник „Нашата Коледа“ на Издателство Сиела. В него можем да прочетем 17 български коледни разказа. Съставителят Захари Карабашлиев е събрал текстове на повече и по-малко познати имена. Така „най-вълшебното време“ на годината оживява през чувствителността и таланта на всеки от пишещите.

Сред талантите, включили се в създаването на сборника, откриваме и журналистиката и писателка Мария Касимова-Моасе с един меланхоличен коледен разказ. В тишината на една празнична нощ разбираме много за същността на хората по Коледа, за копнежите и за душевното богатство. Специално за Edna, Мария Касимова-Моасе сподели какво е нейното усещане за Коледа, какви са любимите ѝ спомени от празника, както и какви са семейните традиции, които предава на дъщерите си.

В разказа Ви „Отражения“, включен в сборника „Нашата Коледа“, описвате една жена, за която празникът не е повод за радост, а по-скоро за тъга. Противно на всеобщия коледен дух, мнозина се чувстват още по-зле емоционално поради една или друга причина. Какво бихте казали на хората, които са самотни по време на коледните празници?

Да, в моя разказ всъщност има само една млада двойка, която е щастлива в коледната нощ. Защото са влюбени, защото за тях всичко точно започва. Но Коледа има и едно друго, меланхолично, а понякога и направо тъжно лице.

Още от Известни

Какво правят хората, които нямат семейство и нямат никого? Каква е Коледата на хората, които са загубили любовта си поради нехайство и защото са ранявали, смятайки че другият винаги ще издържа на самотата? Каква е Коледата на онези, които са загубили дома си? И каква е тя за хората, които са загубили душата си? Кой е по-беден - онзи, който стоварва старите книги от откраднат дом до кофите за боклук или онзи, който няма дом, но въпреки това ще прибере книгите там, където е - на улицата дори?

Бъдни вечер за мен и моето семейство винаги е било времето, в която си казваме кой какво постигна през изминалата година и кой какво иска да постигне в следващата. Казваме си хубавите неща, които ни радват, че в този живот се е случило да сме заедно. Има хора, които са загубили това или никога не са го имали. Не знам дали имам нещо специално да им казвам. По-скоро бих искала да ги прегърна и през тази прегръдка да им кажа, че всичко ще бъде наред. Дори и да не е, много е важно да го чуеш и да го усетиш. Това е надеждата.

Краят на годината е винаги времето за най-много благотворителни инициативи, но нужда да помагаме има през цялата година. Какво е необходимо, за да правим по-често усилия в тази посока?

Не обичам кампанийната доброта. Но си давам сметка, че ако за някого тя може да се прояви само на такива празници като Коледа и Великден, важното е, че поне се е проявила.

Трябва малко да си припомним човешките състояния, които всеки е преживявал в жоивота си лично - самота, безлюбовие, безпаричие, страх, безнадеждност, яд, самосъжаление… Трябва да си припомним, че сме крехки, че сме раними, че сме смъртни. Че сме тук за някакви си никакви десетилетия, които често не стигат да се отброят и с пръстите на двете ни ръце. В тази своя мигновеност обаче можем да направим много прекрасни неща.

Като например да се свързваме с човешките истории. Всеки от нас е един сюжет. Разхождаме се ежедневно между живи сюжети, между пулсиращи истории, от които можем да станем част или поне можем да помогнем да се случат по-щастливо и по-смислено. За мен това е мотивация - да се намесиш в нечий разказ и да го промениш за добро. Времето ни е овълчено, но това може да го каже за своето време всяко едно поколение. Значи не времето е овълчено, а ние сме. Тогава да поработим върху себе си.

В един друг свой коледен разказ говорите за илюзиите около Дядо Мраз, когато Вие сте била малка, и сега, когато Ви се налага да влизате в неговата роля. За предпочитане ли е семейството да поддържа вярата на децата в Добрия старец, или е по-добре да знаят отрано, че друг носи подаръците?

Дядо Мраз и Дядо Коледа са образите, които ни държат цял живот за надеждата, за мечтата, за вярата, че всичко в крайна сметка ще бъде добре. Мисля, че децата чудесно осъзнават сами за себе си в един момент, че добрият старец реално, физически не съществува, но вярваме в него, защото го носим в сърцата си. Вероятно така е с вярата - не вярвам някой да си мисли, че Бог е белобрад старец, който седи в някакво гигантско небе и ни гледа под брадата си. Но наричаме Бог онзи сбор от неща, които искаме да бъдем. Аз предпочитам да вярвам в Дядо Коледа, затова и никога в прав текст не съм казвала на децата си, че той не съществува. Те сами са стигнали до своя Дядо Коледа, убедена съм.

Кой е най-щастливият Ви детски спомен от Коледа?

Как сме у дома в панелния ни апартамент, аз съм в балетна рокля и с диадема на умиращия лебед (голям рев беше да я получа и в крайна сметка една колежка на баща ми ми подари такава пухена диадема), топло е, елхата е с цветни лампички и аз настоявам да стоим на тъмно с нейните светлинки, татко разчупва питката и на мен винаги ми се пада паричката, бобът и сармите на мама са съвършени, звъни се на вратата, аз тичам да отворя, а пред вратата, на черджето, заварвам само красиво опакован подарък и все не мога да стигна достатъчно бързо, за да видя самия Дядо Мраз, затова крещя името му по стълбите, входът кънти с гласа ми, а татко ми обяснява как Добрият старец има адски много адреси в тази нощ и затова бърза като вятър и не можем да го видим… И как тогава прибираме подаръка, малко съм разочарована, че пак съм изпуснала истинския Дядо Мраз и никак не съм забелязала, че винаги, когато се звъни на вратата, някой от родителите ми го няма… После съм най-важната на вечерта - разкъсвам хартията на подаръка, радвам му се, не мога да се разделя с него… и е сигурно, и е уютно, и е с мама и татко…

Какво смятате, че се промени в Коледата от преди?

Моята се промени само в това, че вече аз съм носителят на традицията в семейството ни. Събираме се с децата, чакаме полунощ, за да си разменим подаръците, не бързаме, слушаме до безкрай коледни песни и се украсяваме по нелеп начин с рогца, камбанки и мегаголеми очила и ни е хубаво, че в тази вечер не чакаме нищо, освен само и единствено хубаво. В моето детство Коледа се празнуваше тайно, заради комунистическия режим. Но всички я празнуваха, дори и само във вид на специалното меню.

Днес може би Коледата е малко повече кичозна, малко повече подчинена на китайската дребна индустрия, която ни залива с глуповати аксесоари, но… все си е Коледа.

Знаем, че сте омъжена за французин и в книгите Ви обичате да описвате сблъсъка между френските и българските нрави. В този смисъл, как френското и българското се сблъскват по отношение на традициите по Коледа и къде се срещат?

Да, в семейството на съпруга ми не се празнува Бъдни вечер. На самия коледен обяд обикновено се ядат неща, които се приемат за по-деликатни и луксозни - гъши пастет, черен хайвер, пушена сьомга, джинджъров хляб. Пие се шампанско, масата е красиво подредена, всички са облечени хубаво и елегантно. Моите френски роднини не са религиозни хора (аз също не съм), така че са добре дошли традициите на всеки от семейството. В този смисъл и моите зелеви сарми в гювеч, моят бял боб и моят тиквеник са били част от изискания коледен обяд, наред с черния хайвер и шампанското. Намирам това за истински красиво и смислено.

Какво смятате, че сте успели да възпитате у дъщерите си по отношение на Коледа?

Надявам се да са запомнили традицията и да я спазват един ден в своите семейства. От страна на майка ми имаме един много странен обичай за Бъдни вечер. В края на вечерта, преди десерта, взимаме панера с плодовете, в който има още ядки и парички, и си го предаваме един на друг. Всеки, който държи панера, казва “Като крада, никой да не ме види, като крадат, всички да ги видят!”. Айде де! Откъде, защо и как имаме този малък обичай в нашия род, идея нямам, но го спазваме всички - и в семейството на моя вуйчо също го спазват, защото то идва от общия ни род там. Винаги ми е много смешно, когато казваме това, защото то е в разрез с всякаква вяра и морал, та явно в рода ни “издънките” също са почетени, хаха…

Имате ли мечтана коледна или зимна дестинация – такава, на която вече сте били, или искате да посетите?

Навсякъде ми се ходи. За мен Коледа е сняг, огън, горещ чай, пухкав пуловер, хубава книга или филм, гледан с любимите ми хора, по време на който да си се смеем, да плачем, да си шъткаме…Не ми се ходи на организирани туристически събития, посветени на Коледа - предпочитам да е домашно, лично. Затова и зимното пътуване не ми е свързано със самата Коледа, а със зимните дни след нея. Бих отишла в Лапландия, но когато Дядо Коледа вече си почива. Няма да го притеснявам, просто ще съм наоколо в снега.

Ако можехте да направите едно коледно чудо и да промените нещо, какво би било то?

Като дете винаги се чудех защо в приказките, дето дават право на три желания, никой не се възползва поне от едно от тях и да поиска всичките му желания оттук нататък да се сбъдват. Е и днес така - ако мога да направя едно коледно чудо, бих направила така, че добрите чудеса да се случват винаги. Но всъщност тогава пък вече няма да ги приемаме за чудеса, нали така? А е важно да вярваме в чудото. Така че в несбъдването има поезия, защото има мечта. И така пак стигаме до най-голямото чудо на човека - способността му да мечтае. После, както идва Възкресението, идва и сбъдването на мечтата. Просто трябва да дойде пролетта.