Рая Синева
<<< Към предишната страница <<<
С дъщеря ти Паола повече като приятел, или повече като родител се държиш?
Е, там вече се държа по всякакъв начин. Тя, например, все ме пита: „Както си така спокойна и изведнъж започваш да крещиш? Ти си истеричка!“. А мен така ме вбесява понякога. Единственото, което знам, е, че трябва да й казвам колко я обичам. Защото това е много важно за едно дете – да расте със самочувствие, с доверие. Но нищо друго не й спестявам. Аз може би съм най-големият й критик. Тя е изключително мило и възпитано същество. Много чувствителна и внимателна и много обича да помага на хората. Ако едно време имаше Тимуровски команди, тя е точно това. Но е в тази безобразна възраст, в която ми къса нервите. Казвам й: „Ще видиш как след време ще дойдеш и ще ми кажеш „Мамо, наистина ли съм ти причинявала всичко това?“. Тя ме пита „Ох, мамо, кога ще дойде това време“. Аз знам, че няма да е скоро, но ще дойде. Аз съм търпелива. И това ще изчакам.
От какво искаш да я предпазиш?
Ако мога от всичко, би било добре. Аз затова много си говоря с нея, защото тя е много наивна и много добра. Затова винаги й казвам: „Мисли! Никога не приемай нещо без мисъл“. Уча я винаги преди да направи нещо, да се запита – как бих постъпила аз. Защото децата трябва да имат пример за подражание и този пример сме ние, техните родители. Затова много внимавам какво правя в живота, в обществото, в социалните си ангажименти. Знам, че това е модел на поведение. И е хубаво тя да го вземе от мен. Тя ще си бъде тя, но ще мисли по начина, по който аз съм я възпитала. Затова искам да мисли, да е чувствителна. Да е добър човек и с добро сърце.
Със съпруга ти Лука се запознавате в бар. Когато го видя за първи път, каза ли си: „Този пък чужденец какво ще иска сега?“
Аз се отнасях много скептично към всички тези запознанства. Тогава времената бяха други, нямаше толкова чужденци. Девойките тогава много се впечатляваха и се показваха. А мен това страшно ме дразнеше. И като цъфна да се запознава, си казах „Да, бе, намерил си ти адресът, ама друг път“. Неглижирах го. Но впоследствие, с постоянство, успя да ме впечатли. Той е много готин, възпитан, интелигентен. Не можеш да не се впечатлиш.
Като един италианец, романтичен ли е?
Не! Той дори не е толкова италианец. Излязъл е от Италия, когато е бил на 10 години. Живели са по целия свят. Баща му беше шеф на Alitalia тук, в България. Те затова дойдоха. Живял е на всички континенти и това е формирало у него съвсем друг начин на мислене. Отворен, изключително положителен, без предразсъдъци, с хубава чиста енергия, весел и симпатичен. Приема хората и те веднага се влюбват в него.
А с какво се допълвате? Какво е той, което ти не си, и обратното?
Хубавото при нас е, че и тримата имаме чувство за хумор. Той е много сприхав, каквато съм станала и аз. Паола също е такава. И вкъщи като започнем да крещим на италиански, става ад. Но пък с чувство за хумор винаги се измъкваме от всякакви безобразни ситуации. На всичкото отгоре, имаме и едно куче, което е такъв идиот. Много е сладък. И той, като се включи да лае вечер и става уникално. Но пък е весело в нашата къща.
Ти ли го побългари, или той теб "поиталианчи"?
Всеки е дал нещо на другия.Той ме отучи от типичното българско недоверие – да тръгваш винаги с негативизъм, да не вярваш, че нещо ще стане.
Мусака или спагети се готвят по-често у вас?
Определено спагети и Лука ги приготвя. Много са вкусни. Той се занимава с готвенето и го прави с желание. Това е най-важното – да правиш нещата с удоволствие.
Понякога не си ли мечтаеш ли как двамата ще се оттеглите в красива къща в италианския прованс и ще си живеете тихо и спокойно?
В Италия имаме голяма къща, където живеят свекърът и свекърва ми. И като отидем там за един месец и изкукуригвам. Мен това спокойствие в даден момент ме натоварва. Аз имам нужда да съм в живота, защото имам чувството, че нещо изпускам. Винаги ще искам да живея в културен център. Да знам, че ако днес ми се ходи на театър, ще отида на театър. Или на концерт, или изложба. Може да не искам, но да знам, че имам възможност.
Кога в живота ти е било най-тежко?
Загубата на родителите ми беше най-тежкият удар. Давам си сметка, че и до ден днешен не мога да го преживея. През 2006 г. загубих татко, а година по-късно и майка ми. Смъртта на майка ми абсолютно ме съсипа. Никога не съм предполагала, че е била толкова важна част от живота ми. Много дълго не бях на себе си. В един момент ми стана много мъчно за Паола. Тя беше мъничка и постоянно ме виждаше как плача. Тогава тя много се притесни. Веднъж ми каза: „Аз това няма да го преживея – ти да си отидеш преди мен. Искам да е обратно“. Казах й никога да не казва такова нещо. Обясних й, че има един естествен път, по който хората си отиват, и ако ме обича, никога не трябва да ми пожелава това. Винаги съм мислела, че с татко съм имала по-силна връзка, но се оказа, че не е точно така. Аз съм била момичето на татко, но майка ми беше моторът вкъщи. Просто ужасно разчитах на нея. И сега много ги мисля двамата. Знам, че те си ме пазят отнякъде.
Какво винаги ще помниш от тях?
Начинът, по който те изживяха живота си. Тази почтеност, с която извървяха житейския си път. Бяха изключително добри и почтени хора, а това е толкова важно и ценно. Ето такива взаимоотношения трябва да имат хората помежду си – да сме почтени един към друг. Много често, когато играя представление, преди да изляза на сцената, си казвам, че играя за тях. Когато съм играла премиери, си казвам: „Ето това беше за татко. Това беше за мама“. И знам, че ме гледат от най-хубавата ложа.
Съжаляваш ли за нещо?
Научих се да не съжалявам. Ако имам възможност да направя нещо, аз го правя. Ако знам, че някой човек е обиден от нещо, отивам и се извинявам. Опитвам се да бъда почтена и коректна към хората. Много държа да имам чисти взаимоотношения. Знам, че всичко, което съм направила и което ми се е случило, е трябвало да стане. Било е за добро, или съм имала нужда нещо да ме разклати и да ме накара да залитна, за да продължа в правилната посока. Приемам всичко това като уроци. Ако всичко е рози, няма как да се научим.
За какво мечтаеш?
Колкото и да е банално, мечтая хората да са здрави и да са добре. Не искам да чувам за болести. Това много ме потиска, защото знам, че не мога да помогна. Мечтая си да се намери лек за рака. Не може толкова много хора да си отиват по този нелеп начин. Мечтая си хората да са толерантни, да са умни, да мислят, да не карат като бесни. Онзи ден щеше да ме отнесе един на пешеходна пътека. Какво е това? Трябва да сме отговорни към всяко свое действие. Към всяко действие дори на сърцето. Не можеш да нараняваш, да обиждаш, да се държиш лошо с хората. И това ламтене за пари?! За какво?
Коя е Лилия Маравиля с няколко думи?
Не знам... Много ми е интересно да си видя отстрани. Аз съм много позитивна. Не знам ти как ме усещаш?
Усещам те като момиче, което минава през живота с усмивка и чувство за хумор.
Опитвам се. Аз много вярвам в хубавото отношение и когато ти се отнасяш добре към хората, те ти отвръщат със същото. Виждам една жена на бензиностанцията – една намусена, мрачна. И й казвам с усмивка „Добър ден! Как сте?“. И тя като се усмихна, една такава сладка. После ми благодари и си пожелахме хубав ден.
Това ли те сгрява?
Да, защото знам, че аз съм й направила деня и тя моя. И се чувствам добре. Аз просто така се държа. Като се усмихна и ми върнат усмивката – ами ето, можело значи. Опитвам се да допринасям този свят да бъде малко по-усмихнат.
