Рая Синева
Когато говори за театъра, го прави с ясното съзнание, че има мисия и носи отговорност към обществото.
Когато говори за дъщеря си и съпруга си, го прави с онази безрезервна любов, която прозира дори когато си крещят на италиански.
Когато си спомня за родителите си, очите й се пълнят със сълзи, защото някой рани никога не зарастват.
Лилия Маравиля – жената, която подслушва хората, плаче на „Роки“ и знае, че животът е преди всичко търпение и почтеност:
Театър, кино, телевизия – имаш опит и в трите. Кое от тях ти е най-голямата тръпка?
Моята голяма любов е театърът, защото там е много трудно. Много по-трудно от киното. В театъра няма лъжа – излизаш и срещаш една публика, която е дошла специално за теб, в точно уречения час, в рамките само на тези два часа. Представлението всеки път е различно и ти самият всеки път живееш един нов живот. Изживяването е малко като на арена с животни. Публиката е като звяр, който трябва да бъде опитомен.
А това може да стане само, ако този звяр те харесва и ти вярва. И когато усетиш, че си спечелил доверието му, че вървите в един коловоз, е много приятно. В театъра нямаш право да забравиш, нямаш право да подведеш партньора, нямаш право да си правиш, каквото поискаш. Там трябва да си на 1000%. Киното и телевизията са нещо много по-различно. Ако не се получи, можеш да спреш. Да направиш втори, трети дубъл. Изисква се голяма рефлективност, работи се със страшни темпове. Трябва да си много внимателен в образите, защото всичко това се запечатва. Те просто са друга магия.
В момента с Христо Шопов поставяте представлението „Догодина по същото време“. За пореден път сте двойка двамата...
Да, отново сме двойка с него. Пиесата е за двама души, които се срещат съвсем случайно и започват една връзка, която продължава 24 години. Но всъщност, с него за първи път се срещаме на театрална сцена. Досега само сме снимали (бел. ред. двамата си партнират във филмите „Индиански игри“ и Love.net ).
А сцената е друго пространство, по съвсем различен начин се случват нещата. Но Ицо е страхотен професионалист. Ние с него много си приличаме.
И двамата сме зодия козирог, а те са перфекционисти. Докато нещо не е както трябва, не се отказваме. С много труд и обич си отгледахме това представление и се радвам, когато виждам емоцията в очите на хората. Публиката разбира, когато си вложил сърцето си в нещо и след това ти подарява своето. Това ме кара да мисля, че не всичко е безнадеждно. Аз наистина вярвам, че ние, актьорите, трябва да имаме такава мисия – да възпитаваме публиката във вкус към добра драматургия и към почтено свършена работа.
За коя роля ти е било най-трудно да се пребориш?
Може би за Love.net. В киното винаги съм се борила за ролите, защото там съм се явявала на кастинг. Винаги са ме гледали под лупа, за да решат, че съм подходяща за ролята. И на „Под прикритие“ се явих на кастинг. Само за „Връзки“ беше различно – там ролята беше писана за мен.
Но какво значи трудно? Трудното е после, когато започнеш да работиш. Много е хубаво да получиш обаждане и да ти кажат: „Ти си моята избраница“, но след еуфорията си даваш сметка, че най-сложното тепърва предстои.
Трябва да направиш тази роля, да я заснемеш и след това да видиш публиката как ще реагира и дали ще те хареса. Аз много искам да правя нещата така, че публиката да ми вярва и да ме харесва, защото аз го правя за тях. Искам те да са щастливи, да са доволни, да са развълнувани. Искам публиката да ме харесва.
Чувстваш ли се изживяла много животи покрай професията си?
Да, може да се каже. Ние сме едни шизофреници. Всеки ден аз живея различен живот.
Съпругът ми всеки ден ме пита: „А днес какво си?“. Добрите актьори обаче не играят в живота, те играят на сцената. Представяш ли си да играеш в живота? Тогава кой си? Трябва да имаш някаква своя идентичност, своя личностна характеристика. Имам колеги, които не спират да играят в живота. Всеки път са с някаква маска. Но на мен това ми е много интересно, защото аз го наблюдавам.
Професионално изкривяване или просто човекът ти е любопитен?
Винаги съм била любопитна като дете. Но сега вече си давам сметка, че ако преди съм го правила подсъзнателно, сега го правя съзнателно. Даже като навик. Подслушвам разговори на съседната маса, интересно ми е как реагират хората. Ето, виж, тези са ми супер любопитни с това винце. (Дискретно ми посочва мъж и жена на съседната маса, които пият вино.)
Жестовете, тялото започва да говори по друг начин... Крада си такива неща. Затова гледам ВИП Брадър и ми е много интересно, защото там се виждат характери и поведения, които на мен много ми трябват на сцената. Много хора, когато гледат някой филм, после си казват: „Това беше много брутално. То такова нещо няма в живота“. Как да няма? Има. Аз съм ги виждала тези неща.
Понякога обезверявала ли си се? Идвало ли ти е да се откажеш от театъра?
Имах периоди, в които ми се струваше, че не ми дават шанс да покажа какво мога и това много ме съсипваше. Ходех на толкова кастинги и винаги избираха едни и същи. Мислех си, че явно не ставам за тази професия. Явно не изглеждам добре на камера. В никакъв случай не обвинявам никого. Винаги съм търсила вината в себе си. Сега си давам сметка, че може би така е трябвало да бъде. Възможно е наистина да не съм знаела как да се държа или да не съм имала необходимото самочувствие. Но пък тези години ме научиха на търпение. Когато си млад, искаш всичко сега и веднага. Аз и сега искам всичко сега и веднага, но вече имам житейския опит и знам, че това няма как да стане. По-добре изчакай. Бъди търпелив и това, което трябва да стане – то става. Не искам всичко на всяка цена.
А мислила ли си да отидеш в чужбина и там да се реализираш?
Не съм, защото това е толкова невъзможно. Ти винаги ще бъдеш чужденец там. Колкото и да се опитваш, винаги ще имаш акцент. Отивайки на друго място, влизаш в един ограничен контингент от роли на чужденци. Големите роли няма да ги изиграем ние. Това не ме блазни. Но съм си мечтала да се срещна с някой голям режисьор...
За кой режисьор си мечтаеш?
То да е един... (смее се). Много бих искала да се снимам с Джузепе Торнаторе. Като гледах „Малена“ и виждах как работи с Моника Белучи. Личи си, че обича тази актриса, че работи за нея. Но да не хвърчим по-нависоко, отколкото сме.
На кой филм последно плака?
Аз много плача. Много. Тъй като моят мъж е невротик и не може да стои на едно място, затова да отидем на кино – абсурд. Веднъж обаче една моя приятелка ми каза: „Излязъл е последният филм за Роки. Дай да ги заведем нашите“. И понеже моят мъж е голям фен на Роки, се съгласи. Отиваме. Гледаме. Свършва филмът. Светват лампите. Моята приятелка ме поглежда и ми казва: „Е, не! Не ми казвай, че и на „Роки“ плачеш“. И на него рева. Когато нещо ме вълнува, си плача.
Твоята актьорска кариера всъщност започва още от дете... от театрална група „Щурче“?
Първо бях в едно театрално студио към варненския театър „Стоян Бъчваров“, което се водеше от братя Райкови и беше за по-малките деца. Там съм играла детски представления. Била съм с Мариус Куркински, Мария Сапунджиева, Невена Бозукова и много други. И после, като станахме по-големи, отидохме в куклена пантомима „Щурче“, където се занимавахме с кукли.
Не се ли чувстваше като момченцето в „Изпити по никое време“? На него му се играе, а те го карат да свири на цигулка.
В никакъв случай, защото на мен това страшно ми помогна. Театърът беше най-големият кеф. От училище – директно там. Там се забавлявахме. Там беше другият живот, истинският, хубавият живот. В училище беше гадно. И това някак си ни възпита в хора с отношение към изкуството. Там не беше задължително да ставаме актьори. Там братя Райкови искаха да възпитат едни културни зрители. Да се опитваш да научиш децата да имат отношение към изкуството, към театъра... Виж колко готино.
Какво друго си спомняш от своето детство?
Брат ми много ме тормозеше. Ама много. Просто ме побъркваше. Ние имаме 9 години разлика и само се молех да не сме в една смяна. Но после си дадох сметка, че всъщност той ме е възпитавал, защото майка и татко бяха на работа. И аз основно с него – етикеция, латински изрази, как да се обличам, как да си държа косата, с какви панталони да ходя. В предучилищна знаех таблицата по умножение. Защо, бе, човек? Защо? И сега ми казва: „Мале, Лиленце, сега си давам сметка как съм те тормозил, но пък виж, какъв човек излезе от тебе“ (смее се). Сега обаче виждам, че аз върша същото с дъщеря ми, но знам, че ще е за добро. Щом аз съм оцеляла, значи и тя ще оцелее.
Към страница 2 на интервюто >>>
