Бележитият френски баснописец Жан дьо Лафонтен се ражда на 8 юли 1621 година в семейството на лесничей. Детството на Лафонтен буквално преминава из горите. Двадесетгодишен постъпва в братството на ортарианците, където се подготвя за духовен сан и кариера, но през повечето време е отдаден на двете си страсти – философията и поезията.
През 1647 г. бащата предава на сина си длъжността на горски и го убеждава да се ожени за 15-годишно момиче. Дьо Лафонтен се отнася с новите си служебни и семейни задължения меко казано пренебрежително. Съвсем скоро след сватбата заминава за Париж, където живее до края на дните си, заобиколен от приятели, поклонници и поклоннички на таланта му. За семейството си се сеща рядко – понякога с години не се връща в родния Шато Тиери, а стори ли го, то е най-вече по настояване на приятелите си и за съвсем кратко време.
Запазена е преписката с жена му, в която дьо Лафонтен съвсем открито й разказва за множеството си любовни романи със столични дами. На децата си също не обръща внимание. До толкова е отчужден от тях, че веднъж, докато е на гости у свой почитател се среща със сина си, но не го познава.
В Париж Лафонтен постига бляскав успех. Никола Фуке, придворният финансист на Луи XIV, му урежда стабилна рента, както и богато му заплаща за поне едно стихотворение месечно. Цялата аристокрация го покровителства, а той съумява да остане независим и изящно надсмиващ се, даже и в най-пиперливите си творби, с които засипва благодетелите си.
Първите стихове, които превръщат дьо Лафонтен от салонен стихотворец в първокласен поет, са написани през 1661 година. Повод за тях става нерадостната съдба, която сполетява Никола Фуке. „Елегия към нимфите от Во“, в която той горещо се застъпва пред Луи XIV за изпадналия в немилост Фуке, изстрелват кариерата му към върховете.
В началото Жан дьо Лафонтен живее у херцогиня Булонска, а после – над 20 години – пребивава в хотела на мадам де Саблиер. Когато тя почива, Лафонтен се мести да живее у приятеля си д'Ервар.
Между 1659 и 1665 година Лафонтен е част от кръга на „петимата приятели“ - Молиер, Буало, Расин и Шапел. С всички тях запазва поотделно приятелството си, независимо, че настъпва момент, в който заедно на едно място не могат да се търпят.
Сред приятелите му са и Конде, Ларошфуко, мадам дьо Севини. Но не е допуснат до френския двор – Луи XIV не обича лекомисленият, непризнаващ никакви отговорности поет. Това забавя и приемането на дьо Лафонтен за член на академията. Това се случва едва през 1684 година.
Под влиянието на мадам дьо Саблиер Лафонтен през последните години от живота си става вярващ, но все така оставайки си лекомислен и разсеян поет, за когото сериозна си остава само поезията.
Всъщност, голямата заслуга на Жан дьо Лафонтен за историята на литературата се състои в новият жанр, който той, заимствайки от древните автори, възражда. Новото, което внася, е външната фабула в басните. Създаването на новия жанр от полулирични, полуфилософски басни е плод на самия характер на Лафонтен, който търси нова свободна форма за изява на твоорческата си натура.
Търсенията му не се увенчават с успех от първия път. Първото му произведение в жанра е „Джоконда“ (Joconde, 1666г.) - едно лекомислено и остроумно подражание на стила на Ариосто. Следват още редица „приказки“, но всички са крайно вяли. През 1668 г. се появяват първите шест книги под скромното заглавие „Басните на Езоп, пренаписани в стихове от Лафонтен“. Второто им издаване е 10 години по-късно, а книгите вече са 11.
Жан дьо Лафонтен обаче в никакъв случай не е моралист. Поученията му са не толкова от към висок морал, а по-скоро учат на трезв поглед върху живота, умението да се възползва човек от обстоятелствата. В басните му ловките и хитрите винаги тържествуват над простоватите и наивни добряци – в това отношение няма никаква сантименталност и героите са онези, които умеят да насочват съдбата си.
Жан дьо Лафонтен почива на 13 април 1695 година в Париж.
По случай рождението на великия баснописец споделяме с вас една от неговите басни:
Да си помагаме е нужно в тоя свят.
Умре ли твоят ближен или брат,
помни, ще падне върху теб товара.
Магаре креташе със кон един надут.
Вървеше леко той със своя стар хамут,
а всичко мъкнеше нещастното магаре.
За помощ коня горд помоли то с тъга —
че инак ще умре, преди в града да влезне. —
Молбата ми не е — каза то — — нелюбезна;
половината товар за теб ще е шега.
Отказа конят, безучастно пръхна;
но щом под бремето другарят му издъхна,
разбра, че сбърка конската глава.
Принуден бе да мъкне той товара
на клетото ослякнало магаре
и кожата му заедно с това.
