Днес ще ви разкажем историята на една велика българска жена, която цял живот е полагала усилия в името на човешкото благо. Нейното име е Екатерина Каравелова. Не се сещаме за друга жена, която да е дала толкова много от себе си и то в различни сфери от живота в България. Жена на политик, културен деец, активист за правата на хората, но и много повече.

Светлината на миналото има тенденцията да се концентрира върху постиженията на мъжете в историята и културата на държавата ни. Но именно жените са тези, които, макар и в сянка, са участвали в историческия и културен процес с не по-малка отдаденост и воля.

Съвременната ни история обаче добре помни името на Екатерина Каравелова, тъй като делата ѝ са прекалено много и прекалено благородни, за да бъдат забравени. За тази силна жена са писани редица биографии. Наричали са я „невероятна“, „силна“, „знаменита българка“. 

Екатерина е родена в далечната 1860 г. в един най-красивите градове на България – Русе.  Баща ѝ е кожухар, който със занаята си изхранва семейството. За нещастие той умира млад, а майка ѝ започва сама да изхранва като перачка четирите си деца: Екатерина, двете ѝ сестри – Сия и Мариола, и брат ѝ Атанас.

Голяма роля в живота на малката Екатерина изиграва заможната сестра на баща ѝ - Киряки Николаки Минкова, под чиято опека попада. С помощта на леля си, деветгодишната Екатерина е настанена в аристократичен дом в Москва и завършва със златен медал девическа гимназия. Едва 17 годишна, тя владее  руски като майчин език, а също френски, немски и английски език.

След охолния живот в чужбина, Екатерина се завръща в бедната бащина къща в Русе и някак се примирява със сковаващата мизерия. Тя обаче носи вече ореола на дама от московската аристокрация, умее да разговаря и да привлича вниманието. 

 

 

 

 

View this post on Instagram

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

A post shared by Фондация Екатерина Каравелова (@she_in_bulgaria)

Обширните ѝ знания я насочват към професията на учител. Преподава цели 14 години в Русе, в София, в Пловдив. Ето какво разказва по-късно самата тя за момента, в който поема учителската професия: „Гимназията в Русе бе заета с някакъв склад, септември настъпи, а нямаше изглед да се отвори. Обявих на майка, че ще изхвърля миндеря от гостната стая, ще наредя две три маси и ще взема няколко деца у дома да ги уча. Казано, направено: още първата седмица класът ми се напълни с деца от разни възрасти…“

Още докато живее в Русе, на един бал, тя танцува с княз Батенберг, който я кани да стане учителка в София, но тя отхвърля предложението му.

Преди да приеме предложението за брак на Петко Каравелов, тя три пъти замълчава и подминава неговото настояване да станат семейство. Той обаче не се отказва лесно. За всяко от предложенията си той пътува от Видин, където е назначен за вицегубернатор.

С дарбата на дипломат и способностите ѝ на преводач, Екатерина става незаменим сътрудник и помощник на Каравелов в качеството му и на министър-председател. Ето как описва характера на тази невероятна жена военният кореспондент Артур Фон Хун, който противопоставя образа ѝ на фона на масовата уплаха от Сръбско-българския конфликт:

„Едно безусловно изключение от всичко това правеше само една малка, млада жена, която седеше в кабинета на Каравелов и вземаше горещо участие в разговорите: госпожа Катинка Каравелова, любезната съпруга на министър-председателя, неговата неуморна сътрудница пазеше срещу всички зли вести, които се пренасяха от зловещи гарвани, своето непоколебимо спокойствие. „Не се бойте – казваше тя – не е възможно нашите юнаци да бъдат бити от сърбите и защото е невъзможно, то няма да бъде… По-късно с право казваха, че на 6 ноември от цялото население на София само г-жа Катина Каравелова бе единственият мъж“

 

 

 

 

View this post on Instagram

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

A post shared by Полифем Подкаст (@polifemmepodcast)

Двамата с мъжа ѝ започват издаването на в. „Независимост” в Пловдив (1881–1882 г.). Редакцията на вестника се намира в дома им и тя участва в подреждането на материалите и коректурите. Първа прави достояние на широката публика трудно разбираемия писател Пенчо Славейков, с когото са близки приятели.

По-късно, през 1888 г., започва да излиза и библиотека „Свети Климент”, чийто основател и редактор е Петко Каравелов с псевдоним Камен Чернев, а съинициатор е неговата съпруга. Тук с голям брой преводи участва и Каравелова – десетки заглавия от руска, френска, немска и английска литературна класика от писатели като Толстой, Достоевски, Юго, Мопасан, Флобер, Дикенс и др. Пише политически фейлетони, литературна критика, преводи. На страниците на в. „Търновска конституция“ излизат нейните подлистници под различни псевдоними.

На 15 февруари 1891 г. насред София пада убит финансовият министър в Стамболовото правителство Христо Белчев – удобен повод за разправа с опозицията, водена от Петко Каравелов. Още същия ден съпругът ѝ е арестуван и обвинен, че е съучастник в убийството на Белчев. Каравелов, заедно с още видни български общественици и политици, е затворен в Черната джамия (днес храм „Св. Седмочисленици”). Носят се слухове за жестоки побоища над политическите затворници, затова Екатерина Каравелова събира подписите на майките и съпругите на задържаните и с тях отива да търси помощ от чуждите дипломати в страната с твърдението, че се страхуват за живота на близките си. Правителството приема този акт като предателство – дамите са арестувани и поставени под домашен арест, а пред домовете им пазят стражари. В съда прокурорът започва своята обвинителна реч: Екатерина Каравелова е извършила държавна измяна поради ходатайствата ѝ за осъдените пред чуждите дипломати. Присъдата е смърт чрез обесване. Председателят ѝ дава последна дума.

„Няма що да кажа. Не се чувствам виновна. Направих това, което би направила всяка жена на мое място за мъжа си!” – казва гордата Каравелова в съда.

Съдът се оттегля на съвещание. На въпроса на председателя към съдебния заседател Стефан Калъпчиев „Виновна ли е г-жа Каравелова?”, той отговаря: „Виждате ли това дело? То е политическо! Аз намирам, че госпожата е невинна. Тя хубаво ви каза: всяка жена би направила това, което направиха тя и другарките ѝ за своите мъже.”

Борбената природа спасява Екатерина от бесилото, а Петко Каравелов е освободен от затвора и през 1901 г. отново поема поста министър-председател на България. Две години по-късно той напуска този свят. ​

Животът на Екатерина Каравелова е низ от възходи и падения. В личен и чисто човешки план тя преживява много загуби. Смъртта на близки на сърцето ѝ хора я наранява през целия и живот като една от големите загуби е смъртта на двегодишната ѝ дъщеря, а след това трагичната смърт на изключителната Лора Каравелова, която сама отнема живота си. Другата ѝ дъщеря Виола пък загубва разсъдъка си от мъка и живее девет години в забвение, накрая умира в Карлуково. Екатерина губи и трите си дъщери, и съпруга си и сякаш запълва празнината със спасение на човешки животи, до които дори не се е докоснала.

В края на 1900 г. в столицата се учредява Българският женски съюз, който събира под крилото си всички женски дружества от страната. Тъй като тя е председателка на общообразователното женско дружество "Майка" и владее няколко езика, е натоварена да води кореспонденцията на съюза. Повече от 20 години Каравелова е председател на най-старото софийско женско дружество, „Майка”, и създаденото към него девическо професионално училище „Мария Луиза”. Дългогодишна председателка е и на "Съюза на българските писателки", създаден по нейна инициатива.

„Няма проява в живота на българския народ след Освобождението, дето да няма някакво участие и г-жа Екатерина Каравелова” – заявява убедено проф. Иван Георгов. 

На конгреса на БЖС през 1915 г. е избрана за зам.-председателка, а десет години по късно през 1925 г. за председателка на Българската секция към Международната женска лига за мир и свобода (МЖЛМС). През годините 1924 и 1926 участва в работата на конгресите на МЖЛМС във Вашингтон и Дъблин.

Ето какво казва тя при откриване на ІV-я конгрес, състоял се на 1 май 1924 г. във Вашингтон: "...Целият български народ, от младия ни цар до най-смирения овчар в нашата земя, където три четвърти са земеделци, иска да живее в мир с всички народи, били те далеч или близо, големи или малки. Той желае да обработва нивите си и да се развива по пътя на културата. Той е уморен от борби и злочестини… Аз пледирам за правда, което ще рече за всесветовен мир. Защото ние все още го нямаме. Той съществува на книга в мирните договори, а не в действителност. Пограничното население живее във вечен терор…" (Слово 1924).

Снимка: Архив БНР

А от трибуната на международния конгрес в Дъблин по-късно, през 1926 г., заявява: "Нашият идеал не е мирът, който сключват правителствата, без да познават действителните тежнения на народите, а мирът на истинската демокрация." (Слово 1924).

Екатерина Каравелова е непримирим активист и защитник на човешките права. След атентата в църквата "Св. Неделя" през 1925 г. се застъпва пред двореца за над сто безследно изчезнали, между които Гео Милев, Моис Коен, Рафаила Николова, Юсуф Мехмедов, Йосиф Хербст (съпругът на дъщеря ѝ Виола) още много други. За съжаление, молбата ѝ остава без отговор. 

Активистката участва най-активно в създаването на Комитет за защита на евреите, заедно с писателя Антон Страшимиров, проф. Асен Златаров, проф. Петко Стайнов и други. Тогавашните вестници "Мир" и "Слово" публикуват статии срещу изградения комитет, като пишат, че не е работа на България, още повече на отделни граждани, да се бъркат в делата на велика Германия. На 3 юли 1933 г. е осуетено събрание, на което лектори са Екатерина Каравелова и Антон Страшимиров.

Нейната лична борба в защита на българските евреи продължава дълго и непреклонно. Непримирима по дух, тя продължава да живее с мисълта, че всяко човешко състояние има правото на свободен живот. Вечерта на 25 май 1943 г. по препоръка на Екзарх Стефан в дома ѝ идват д-р Хананел от консисторията с още две жени, поели големия риск да нарушат полицейския час. При нея тревожно ги води отчаянието и надеждата. Молбата им е тя да предаде още същата вечер писмо на царя с искане за отмяна на депортирането, в което писмо тя добавя няколко реда с текст: "Синко, и ти си баща, не прави никому зло" и се подписва. В писмото подпис полага и инж. Александър Станишев.  

Екатерина Каравелова не се поколебава нито за миг, когато става дума да бъде полезна на хората. На осемдесет и три години тя тръгва сама по тъмните софийски улици, за да даде своя личен принос в спиране депортирането на българските евреи. Трябваше обаче да минат много години и не ние, а живеещите в Израел български евреи да докажат чрез документи, че спасяването на сънародниците им се дължи и на Екатерина Каравелова. "

„Ние обикновено нашите най-добри хора, нашата гордост и слава, оценяваме след смъртта им. Приживе тяхното превъзходство боде очите ни.“ – са думи на Каравелова, промълвени в края на живота ѝ…

Екатерина Каравелова умира на 87 години на 1 април 1947 г. в София. Погребана е зад абсидата на олтара на църквата "Св. Седмочисленици" при съпруга си – големия политик и държавник Петко Каравелов.

За още полезнa и любопитна информация, харесайте страницата нa Edna.bg във Facebook ТУК, последвайте ни в Instagram ТУК, намерете ни в TikTok ТУК.

Прочети също:

• 6 скъпоценни жени от националното ни съкровище
• Любовта на Любен Каравелов и сръбкинята Ната - между революцията и предателството
• Лора Каравелова - момичето, което умря от любов
• „Да си жена. Да пишеш“ – дамските фигури в българската литература
• Тъжната история на тихата, но истинска любов между Йовков и Багряна
• Леда Милева - добрата фея на нашето детство
• Яна Язова - писателката, на която не простиха за таланта и красотата
• Вечни цитати от "Пътуване към себе си" на Блага Димитрова