Чувам пукота и мълчанието по телефонната линия, след сигнала за свободно отеква студено в тишината. Виждаш името ми, изписано на екрана.
Усещам как протягаш ръка, но изплашено я дърпаш. Докосваш сърцето си, прокарваш издрасканите си маслени пръсти през меката си коса и се отказваш…Издишаш бавно дима от цигарата и изключваш звука на телефона..
От кафе машината се вдига пара и рисува контур на двама влюбени в самотната тъмнина. Някога беше наша, а сега е просто кафе машина....
Отпивам от кафето и усещам как горчива отрова се разлива по вените ми и по тях тече утайка, а не кръв. Ако можеше само една глътка да ме убие, само една-едничка, и да ме спаси от безнадеждността. А коя съм? Някога бях..Аз..сега съм просто една самотна..Жена...
Прехапвам долната си устна, за да преглътна болката, която се стича по гърлото ми и преживявам горчивината, която ме облива навсякъде и пак, и пак, всеки път, отново и отново. Разнася се бързо като в документален филм за кръвоносната система.
Сега знам защо си купих онази скъпа спирала. Няма случайни неща във Вселената. Тя беше знак за проливните дъждове, предстоящи в очите ми...в сърцето ми..в душата ми..в спомените ми.
Дъжд. Дъжд. Проливен дъжд, след който няма слънце..няма бъдеще, а само кал и самота.
Чувам празнота, която ме поглъща и полепва по мен като мека паяжина, затяга се с всяка секунда, докато спира нарочно пред красивите спомени и става уж случаен наблюдател.
Прожектира всяко докосване, всеки полъх на парфюма му. Чувам смеха му. Виждам как се радва, виждам малките бръчици около прекрасните му сини очи. Грижливо съхранен е всеки поглед, всеки допир, всяка целувка, всяко нежно докосване и всеки шепот…вятърът в косите, мирисът на сол по тялото му..морето и небето в очите му…
За Бога! Нямам сили да гледам този филм отново и отново, в който знам, че смъртта ми е предизвестена.
Моля Бог да заличи мислите ми, да изтрие с гумичка чувствата ми, да ме хипнотизира, искам да изпадна в кома както в книгите, искам да се събудя с амнезия, че това НИКОГА не ми се е случвало. Няма как да се случи точно на мен.
Всичко ми е свито като юмрук на малко ядосано хлапе и усещам как сърцето ми изтласква всяка капка кръв като един неспирен диалог по между ни. То се бори, за да оцелее, а аз се надявам сълзите ми да пресъхнат като казанчето, в което съм забравила да долея зимна течност за чистачки.
Простичко да натисна бутона и водата да прекъсне своя кръговрат.
Няма надежда, защото зима е сезонът в душата ми. Пъпли като зараза по краката, ръцете, а студът се загнездва и без покана свива гнездото си. Явно ще остане…завинаги!
Чувам липсата му и изпитвам страх от неизвестното и самотата. Страх да не го срещна, да е щастлив с новото си семейство..с новият си живот..с новите си по-стойностни приятели и стара усмивка. А искам най-доброто за него..за него съм готова да дишам с един дроб, да дам живота си, да дам и последното парченце шоколад, но той да живее, той да се смее, той да диша, той да обича... да се усмихва и милва само както той може...
Студено е, по-студено от всякога, идва на приливи..вече само по залез..обгръща ме студ..студена кръв на талази пълзи и лази….
Бях всички сезони, бях неговото весело и слънчево Лято, неговата възкресяваща Пролет, неговата нежна и романтична Есен..
Зима е..
Душата ми е зима...
Оставам празна - само по спомени, със сватбените снимки, които не се побират в задния джоб на скъсаните ми дънки, с албумите пълни с Любов, с две чаши от шампанско запазили отпечатъци от сладки, меки устни и пръсти, които търсят допира преди виковете: "Горчивооо!!!"
Зима е..
Има следи от прошка, стъпки от минало, прах от щастие..
Зима ще е. ..няма покой за душата, докато не намеря сили да простя на себе си, че не успях да те обичам повече..че не успях да те направя щастлив…
"Hello, it's me....i love you..forever..and ever..
Автор: SugarFree
Още от читателите на Edna.bg
- Обичам те и съжалявам
- Договор за настъпило мълчание
- От любов в приятелство - над едно парче торта
- Отвъд представите ни за добро и зло
- Отсрещният бряг е винаги близо
- Човекът, който извади най-доброто у мен
