Че България е малка страна – така е. Те и Лихтенщайн и Люксембург са. Това не е проблем. Проблем е, че България е малка държава – малка в смисъл с малки и малодушни политици. Дали има човешко око, което да обхване и човешки разсъдък, който да разбере дълбочината и обема на човешката болка в България???!
Въображение за това не е нужно. Реалността е по-жестока.
Как нито един човешки вик или действие не успя да разсече сладко-киселата боза на ежедневието в България?! Ние направо гнием. Ние овчедишаме. Ние знаем за какво съществуваме колкото една овца знае това за себе си. Ние нямаме хоризонт, защото Европа е спуснала стените си пред нас. Ние нямаме хоризонт и у нас. Живеем на континента Европа (люлка на съвременната световна цивилизация), а съществуваме със средства, отпускани за екзистенциалното спасение на страни от третия свят. Какво сме ние???
Ние сме живи мъртъвци – вървим, но няма накъде; гледаме, но не виждаме; знаем как, но не можем. Ние сме смазани. Всеки ден и всички дни. Ходим на работа, за да получим социалните си помощи. Отваряме си устата, за да сложим ГМО залък или да поласкаем някого. Да се оплачем, но не и да се изправим срещу всичко това. Ние нямаме шанс да бъдем това, което сме. Защото никой не се интересува от теб, от мен, а от авторитета на финикийските знаци, така вездесъщи в нашия живот. Отпечатъка и водните знаци на една хартия създадена от човека е по-висша ценност от чудото на човешкото зачатие, на Божественото сътворение. Ние, хората, се имаме за по-велики от Господ!
Алчността да притежаваш и да управляваш чужди съдби поставяме над страха от Възмездие. И винаги забравяме, че Господ наказва горделивите!
Но те, горделивите, са отложили това наказание, защото са обърнали ценностната система. В своя полза.
И за нас остава отново гледането в нищото. Уморихме се да се напъваме в оптимизъм. Защото когато се движиш по пътя, водещ към магистрала и все очакваш да излезеш на нея, а тя не се появява - да изпитваш неспирен оптимизъм е… глупост. Да, огромна нужда, но и… глупост.
Покрай нас сезоните се сменят, побеляваме, клетките ни остаряват, силите ни напускат, но силата на отчаянието не отслабва. Сутрин вземаме лекарства, за да можем да преглътнем деня си. Вечер пием хапчета, за да забравим металните челюсти на деня и да заспим. Животът върви нанякъде, но за нас хората от България това някъде е все надолу. Всеки от нас разбира това, но си мълчи и стиска зъби, докато изпадат.
Отдавна не говорим – няма какво да си кажем. Ако си кажем нещо – няма да му повярваме, защото сме лъгани. И ние сме лъгали. В един момент се отдръпваш встрани, виждаш всичко като на лента и се питаш: "Аз от този филм ли съм? Дали не полудявам?". Но се оказваш от точно същия филм. Което не ти пречи да полудяваш.
И виждаш съсипаните от страдание физиономии на хората около себе си, но виждаш и здраво стиснатите им зъби. И се питаш: "Защо?". Въпросът висва в пространството и си остава там.
И ако ракът ни пропусне, то инсулт или инфаркт ще ни причакат до следващия ъгъл и за да се преборим с тях, отчаяно се нуждаем от отговори за смисъла и за пътя. След всичко остава една яснота като смътно петно от разлято гъсто и лепкаво мастило.
В разплаканите ни души дъждът отдавна се е превърнал в сняг. А в ушите ми кънти въпросът на моето дете: "Мамо, много искам, но защо не мога да се разплача?".
Автор: Емилия Пройнова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
