Задушавах се. Бях окована от работата и семейството си. Не можех да мръдна. Знаех как ще ми протече деня още преди да си отворя очите.
Не помня откога не бях излизала сама. Дори не си спомням какво обичах да правя преди да се превърна в „майката на“ и „съпругата на“.
Бях забравила коя съм.
Мъжът ми той беше бледа сянка на себе си. С децата няма кой да ни помага и ние от години не бяхме излизали двамата.
Нямаше и за какво да си говорим вече, просто защото нищо не ни се случваше. Мълчахме си по цяла вечер, а аз тайно плачех в банята, че живота ми се сведе до сериалите по телевизията.
Мисълта за развод ме навестяваше все по-често. И бързо си тръгваше в мига, в който децата се затичваха към входната врата с викове „тате, тате“ и се мятаха на врата на мъжа ми когато се прибираше от работа.
Не можех да си представя, че ще им отнема това, но в същото време усещах как бавно умирам отвътре.
Исках да съм като разведените ми приятелки – свободна, енергична и ЖИВА.
Мислих дълго и най-накрая взех страшното решение – развеждаме се. Не мога повече.
Само мисълта, че вече не съм длъжна да се прибирам веднага след работа и да се съобразявам винаги с програмата на мъжа ми за моите редки излизания, върна усмивката на лицето ми.
Още не му бях казала, такива неща не се изтърсват току така, но вече усещах началото на Новия ми живот.
За децата, разбира се, продължавах да се грижа, но приготвях вечерята и после ги оставях да се оправят сами със слагането на масата и миенето на чиниите. Мъжът ми мърмореше, но го правеше заедно с тях.
Така, освободена от задължението да домакинствам на цялата къща, ми остана време да си спомня, че аз много обичах да ходя на театър, вместо да гледам блудкави сериалчета по телевизията.
Купих си билет за първата ми попаднала пред очите постановка и вече усещах, че летя. Живеех почти както исках – сама със себе си.
Обявих, че след работа няма да се прибера, защото съм на театър. Нищо не последва. Нито някой се разсърди, нито нищо, просто каза „добре“. И друго да беше казал, нямаше да му обърна внимание, скоро нямаше да има думата.
Облякох си хубава рокля още сутринта, а преди театъра отидох на вечеря. Сама. Хранех се на спокойствие и сама с мислите си, не ми се беше случвало от години. Представлението беше великолепно.
Прибирах се към къщи и сякаш летях. Спомних си студентските ми години, в които пак така се прибирах, леко замаяна от виното и от комплиментите и животът беше пред мен, с големите си обещания, надежди и мечти.
Мъжът ми не подозираше, че искам да се разведем, събирах смелост още, траех си заради децата най-вече. Пък и сватбените ни снимки от стената не ми даваха да го намразя докрай. Той все пак някога беше Любовта на живота ми.
Но пък продължавах да „тренирам“ за живота си като необвързана жена. Нее, не си мислете за мъже. Ходех на срещи със себе си. Толкова отдавна не ми се беше случвало.
Излизах все по-често вечер, даже се осмелих за уикенд с приятелка. Някъде в края на пътуването ни успях дори да кажа нещо смешно – също като преди да стана госпожа…
Спрях да се вживявам в ролята на съпруга, която дава всичко за семейството си.
Ангажирана със себе си, забравих да ненавиждам мъжа си заради инертността му. А и той, явно завидял на моите излизания, също започна да излиза.
Редувахме се в гледането на децата, само си пожелавахме „приятна вечер“, когато единият излизаше.
Вече бях свободна! Оставаше само да оформим документите за развода.
Една вечер той се прибра от среща с приятели, доста унил. „Иван се развеждат, каза ми. Тя искала свобода“.
„Толкова е хубаво, че ние си имаме нашата свобода, пък сме си семейство, нали?“
Погледнах го. Беше застанал точно пред рамката със сватбените ни снимки. Да, беше вече леко прошарен, леко напълнял, но очите му светеха по същия начин като на снимката зад гърба му.
Всъщност беше прав. Бяхме върнали вътрешната си свобода, която доброволно бяхме изоставили, погрешно решили, че семейството е жертвен олтар.
Така и не разбра, че обмислях да се разведем. Сега планираме първото си романтично пътуване двамата от години. А децата ще ги гледа свекърва ми, тъкмо се пенсионира.
А можех да съм сама, разведена и…самотна.
Автор: Carina
