На всички мои учители. С благодарност!
Пред мен е моята земя. Моя е по документи, но с нея имам и онзи неписан и неподписан договор за всемирната връзка и вечния кръговрат.
Моята земя е част от нашата, българската земя - тази, която ни свързва, където и каквито и да сме, и която може да е избор и изход, ако сме здраво стъпили на нея. Предпочитам да я наричаме моя и твоя. Кажем ли "наша", в крайна сметка се оказва ничия, а в последно време - и чужда.
Но нека ти разкажа за отминалия ден. Посрещнах сама утрото. Защото в семейството, което създадох, всеки пое път, различен от моя, а аз уважавам свободата на избора.
Дъждът спря преди дни и ми остави земята - окъпана и жадна за живот. Усмихнах се на уханната роза, извадих внимателно луковиците на зюмбюлите и лалетата.
Преместих маргаритките, окопах градинката и в този момент чух камбаната. След няколко секунди - още веднъж. И още веднъж. И още...
А после - музиката - тъжна и напомняща. Онази, която изпраща човек в последния му път към земята. Такава е традицията тук.
Изправих се заедно със спомените за любимите ми хора и поех дълбоко въздух...
И въпросите в мен сякаш се разлудуваха: Кой е този човек? Как е живял? Можел ли е да обича истински? Чувствал ли се е обичан? Създал ли е деца? Бил ли е достатъчно мъдър, за да им даде нужните отговори и посока?
Бил ли е искрен и верен приятел? Изричал ли е красиви думи? Правел ли е добри дела - ей така просто, за да усмихне или да бъде опора? Примирявал ли се е с това, които е можел да промени? Открил ли е нов път към някого или към нещо? Смял ли се е от сърце?
А музиката продължаваше - ту по- силно, ту по- слабо. Тук траурната процесия минаваше през важните в живота места - родния дом, училището, църквата, любимото място.
Разчистих нападалите клони. Почувствах умора, но се обърнах към ягодите и лука. Колко трева е избуяла! Мен чака... А може би и още някого? Някой, свободен да избира, достатъчно силен и истински вдъхновен да бъде точно до мен, и не за час-два...
Не чувах вече музиката, но докато се усетя, вече си задавах въпроси за моя живот. Същите въпроси. Накрая седнах на пънчето под крушата, погледнах залеза, а после земята и въздъхнах с усмивка...
Усмихвам се и сега. Защото съм доволна. Доволна съм от всеки свой ден. Доволна съм от това, което имам и правя. Доволна съм, че има какво и на кого да разказвам. Доволна съм, че вярвам в приятелството и любовта! И съм доволна, че все още имам своите мечти, и че все още мога да поемам въздух!
Автор: Иглика Нинова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
