Отстрани всяко семейство изглежда идеално. За съжаление, прекрачиш ли неговия праг, нещата не са така перфектни...
Празници... Все си мисля, че най-големите празници за всяко семейство са дните, в които всички се събират, за да бъдат отново заедно. Да седнат на трапезата, да се порадват едни на други, да споделят радостите и тревогите, които са ги сполетили през изминалите месеци.
Всеки път с радост и надежда се прибирам, като си представям как този път всичко ще мине наред. Ще поседнем, хапнем и пийнем, не заради самата маса, а за това да можеш да бъдеш с хората на които държиш.
Всеки път се надявам да се позабавляваме като едно голямо хубаво семейство, като по филмите... Защо не? Да се опознаем, защото няма как - всеки от нас се променя... Някои повече, други по-малко.
За съжаление, всеки път нещата са различни и от това ме боли, болно ми е. Почти винаги празниците се превръщат в една буца, заседнала в гърлото... Защото се нараняваме.
Нима това е начинът да изкараме малкото дни, в които сме заедно? Нима това е начинът да общуваме?
Толкова ли е трудно да си кажем нещата един път завинаги и да продължим, олекотени от бремето което носим? Хората по света страдат от глад, лишения и мъка по загубените близки. Ние сме тук и сега - всички заедно. Кое е сложното и трудното...
Съдбата не ми е оставила шанса да опозная някои членове на семейството ми, но има още други, за които не е късно. Някои са далеч, други не чак толкова.
Това, какви са ни отношенията, сами избираме и решаваме. Може остатъкът от живота ни да е розов, изпълнен с много обич, топлина и нежност или да е изпълнен със сълзи и болка. Аз избирам първия!!!
Тялото ми отново потреперва от нещата, които пиша в момента. За съжаление, не съм имала шанса да споделя тази си болка с вас. Аз намерих този начин. Може би не е толкова добър, но е по-лесен...
Всеки сам за себе си трябва да помисли, да реши, да прости може би, но и да се опита да промени нещата. Никога в нашето семейство не се е споделяло... Трудно е за нас. Благодарна съм на приятелите, които ме научиха на това умение...
Но сега трябва да се научим и тук в семейството, да споделяме, да се излушваме, да се подкрепяме с думи. Всеки от нас има мнение, вече всички сме големи хора.
Общуването е пълноценно, когато има диалог. Да си кажем болката (но дано тя да е по-малко), да се похвалим с радостите, да споделим мечтите и надеждите си.
Някои от вас може ли каже нещо такова за осталите, ако дa - добре, ако не - то тогава има още много, върху което да поработим.
Никога не е късно да се научим да споделяме. Не късно, докато сме тук заедно. Късно ще бъде, когато някой вече няма да го има...
Автор: Кристина Терзийска
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
