Нещата стават постепенно. Решавате с партньора ти да имате дете и започвате опитите.
Докато една сутрин не се събудиш с ясната тревога, че вече е минало много време и нищо не е станало.
Тогава започва ходенето по мъките. От лекар на лекар и всеки ти казва различна диагноза. Прибираш се ту по-отчаян, ту по-обнадежден и четеш в интернет какво всъщност са ти казали лекарите, какво правят лекарствата, които пиеш.
Събуждаш се ту отчаяна, че пак нищо не става, ту, че точно сега трябва да стане.
Често плачеш от безсилие и отчаяние, но после се изправяш и продължаваш напред, защото нямаш друг избор. Започваш да участваш във всякакви доказани и с неясен резултат процедури, някои доста физически болезнени, но всички много психически болезнени. Надежда ти безброй пъти се дупчи от огромните игли на реалността, че въпреки всичко, нищо не става.
А времето минава... Приятелите започват поучително да ти обясняват, че кариерата не е най-важното и трябва да се спреш и да си родиш дете, сякаш е толкова лесно. А ти се чудиш дали да ги застреляш от упор с истината, че толкова години опитваш и нищо не става или просто да си замълчиш.
Познатите ти крият, че са бременни, сякаш това може да се скрие, за да не те наранят уж. Всъщност крият, защото не искат в този толкова щастлив момент да гледат тъжната ти физиономия. Но те изобщо не могат да осъзнаят, че няма жена в такова положение, която да не се зарадва, че някой друг няма да минава през ада като нея.
Дразниш се на другите, които се оплакват от децата си, защото всяка нощ заспиваш с мечтата и ти да имаш деца, да си изморена от тях, но да ги има.Чудиш се как може майки да пушат и пият докато са бременни, защото си абсолютно наясно, че ти няма да правиш така. Но това не те спасява от реалността, че те въпреки несериозното си отношение ще имат деца, а ти не успяваш да забременееш.
Всичките ти приятели, които знаят за ситуацията, постоянно ти повтарят колко си силна. А ти не успяваш да им обясниш, че поведението ти не е резултат от сила, а от отчаяние, защото ако се откажеш болката ще е непоносима.
По време на процеса научаваш много неща – кое лекарство за какво е, как се бият такива или онакива инжекции, кое как се мери. Но знанието не ти помага да успееш в набелязаната цел.
Ако случайно лекарят ти отсъства и отидеш при друг, няма нужда да ти чете картона, ти му обясняваш всичко ясно и стегнато, защото си го повтаряла хиляди пъти.
Но това, което най-много те убива, не са хормоните, инжекциите и прегледите, убива те отчаянието.
Онова отчаяние, което те кара да седиш на пода в банята и да плачеш ей така, без причина, защото дъх не ти достига. Но когато водата спре, ти ще станеш и ще продължиш борбата, защото може би утре ще е денят, в който ще се събудиш и ще видиш двете чертички...
Автор: Милена Владова
Прочетете още:
Когато искаш да станеш майка, но така и не се получава
Позволи си да направиш всичко това, от което те е страх...
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
