Понякога човек иска да даде повече. От всичко. И от това, което има и от емоциите, които го изпълват.
Понякога той няма нищо. Трескаво се рови и опитва да намери, търси, пита се къде по дяволите се е изпарило всичко, после го обзема ужасът на осъзнаването, че това "всичко" е преходно, и че любовта, която е красива и луда в началото, всъщност е такава, за да направи престоя ни тук малко повече смислен и не чак толкова сив, и човек заживява според правилата на живота, в който висшата сила го е създала, за да го научи на 154 622 урокa, да се спъне в още толкова камъни, да се спусне още 20-тина пъти по уж "отъпканата" канава, която води към успеха, после по закона на небивалия абсурд да се озове няколко пъти там, от където е започнал, и преди да затвори очите си завинаги - да осъзнае, че един живот не е достатъчен, за да го изживее така, както на него би му се искало.
И точно заради това не можем да се върнем и поемем ръката, която още и въпреки всичко ни иска.
Друг път, изпълнени от възмущение и поругани от предателство, просто искаме да подминем, да забравим... но това, което сме дали от истинския си душевен резерв, започва да ни дърпа за ръкава, да ни се мота в краката и да ни спъва - "Виж как постъпиха с теб... не е честно". Тогава вдигаш глава и се опитваш да се намърдаш в редиците на "висшия пилотаж", където мъдри хора и доказани житейски принципи гласят, че трябва да си "над нещата", защото нищо на този свят не е вечно, "и това ще мине", и е много по-добре да вървиш напред, където по пътя си ще стъпиш върху низшия, но той ще го усети след време. Задължително след време.
Да, прави са. Но малко хора го могат. Малко хора имат търпението да стоят достатъчно дълго на брега на реката, за да "дочакат труповете на враговете им да минат покрай тях". Някои тържествуват, други просто осъзнават, че може би е имало момент, когато са искали да видят омразните им на колене, сломени и просещи милост... но сега, сега вече не искаме нищо.
Падението на някогашните ни любими, сега - врагове, нито ни радва, нито ни натъжава. То само е похабило онази заря от чувства, която някога сме пръснали над главите им, накарали сме ги да се почувстват желани и значими, накрая е оттекнала в лакомите им души като салют към великото им Его, а в нашите всичко това СЕГА кънти като далечно ехо от грохота на ръждясали вериги.
И аз като всеки простосмъртен, изпитах същото - силата на поредния ненаучен урок - "един свят рухва... на хиляди малки парченца... Порой... Бавно раздират тялото и напоени с кръв, се впиват в съзнанието, за да убият цвета на всеки спомен... Болка. Родени от нея и просещи пощада, реки от сълзи се стичат като потоп и отмиват усещането, че някога си бил копнеж". (2009 г. Из бележки на А. Кафалиева "Само в една песен, един филм")
Късно е... онази страна на душата, обични ми някога човеко, която само иска, тогава те накара да търсиш друго... повече... много... сега и веднага, тя те дърпаше и влачеше към нещо "по-добро" и "по-хубаво".
Не сега, след време, тя само ще седи и ще се усмихва... не на мен... на теб. На теб ще се усмихва и ще те пита – "Струваше ли си?"
А аз... аз не те питам нищо. Всичко е много просто.
Просто защото знам, че няма да се променя, за да се вместя в представите ти, с размери на кибритена кутийка за Мис "Перфектна", и пак просто защото всички сме смъртни и просто защото като такъв, ти не си мерило за нищо по-добро или по-хубаво.
Автор: Антония Кафалиева
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
