Изхвърляте ли си боклука спокойно? Или изчаквате с досада да се махнат хората, които ровят там?
На мен мира не ми дава, че хората, които ровят в кофите за смет, се увеличават. Не мога просто да отида и през главата на този човек да си изсипя боклуците.
Днес по пътя за работа срещу мен вървяха баба и дядо. Бяха добре и еднакво облечени със зачервени от студа бузи. Зарадвах им се. Вървяха някак еднакво и в синхрон потропваха с бастунчетата си. Излъчваха някаква топлина и спокойствие. Радвах им се, не се стърпях и преди да пресека улицата се обърнах да ги видя. Буца застана в гърлото ми. Бяха се надвесили над кофите за смет и ровеха с бастуните си. Насълзиха ми се очите.
Единственото нещо, което никога няма да мога да преглътна, е това, че има гладуващи хора по света. Помислих си, че преди години тези хора са работели, получавали са заплати и не са били гладни.
Не заслужават ли всички хора достойни старини?
Сещам се за приятел, който преди години работеше в известна американска верига за бързо хранене. Разказваше как им разрешавали да претоплят храната само два пъти, след което, ако не се купи, се изхвърля. Обясняваше и колко тонове храна се изхвърлят на ден. Как грижливо се опаковат и как момиче от кухнята било уволнено, защото дало на просещо дете част от храната, която трябвало да се изхвърли. Наистина ли сме толкова богата държава, за да си позволим храната да се изхвърля, вместо да се дари?
Не мога да се примиря и да спра да си задавам всички тези въпроси.
Скоро прочетох една статия за една пенсионерка, чиято пенсия не стигала и тя се хванала като чистачка в заведение, но когато разбрали, че е на 70 години я изхвърлили. Немотията я докарала до просия навръх Коледа. Имала син, но не искала да го тревожи, че парите не ѝ стигат.
Помислих си, че аз никога няма да позволя това да се случи с родителите ми. Не само защото са ме отгледали и са се лишавали от залъка си, за да ме изучат и да стана човек. А защото не искам никога да губя връзката си с тях и да спирам да се интересувам от тях. Дори и да живея в друг град ще искам да знам какво се случва с живота им.
В какво ни превърна живота?!
Толкова ли безлични, безчувствени и роботизирани станахме?
Днешните баба и дядо, които срещнах на улицата, сигурно също имат деца, вероятно и внуци. И те навярно дори и не предполагат, че рано сутринта, когато всички спят и температурите са минусови, те обикалят и ровят в кофите за смет...
Знам, че има много такива истории. Знам, че не съм единствената, която се трогва от тях, а вечер си ляга и тихо преживява обзора на деня. Но днес нещо застана в гърлото ми и не мога да си представя, че мен не чака уютен офис, чаша ароматно, горещо кафе и диетична закуска, на която всяка сутрин се муся... А бабата и дядото, а и всички гладуващи ровят в кофите за смет и търсят своята закуска..
Не искам да съм милионерка. Преди често спонсорирах Българския спортен тотализатор и таих надежда, че някой ден ще мога да спечеля лесни пари за да "спася" бъдещето си. Но знам, че това реално ще ме направи още по-нещастна...
Пораснах!
Научих се да се радвам на малките неща, но тези гладуващи гледки ме побъркват, а не мога да помогна и да спася целия свят!
Изхвърляте ли си боклука спокойно? Или изчаквате с досада да се махнат хората, които ровят там?
Автор: SugarFree
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
