Все още сънувам, че тичам с децата по старите софийски улици. Губя се в лабиринти от малки вътрешни дворчета, оградени от масивните, вечни, сиви жилищни кооперации. Тези дворчета, целите обрасли с трева и бурени, ми се струваха тъй тайнствени, така интересни. С часове ровех край разкъртените стени да открия вкаменелости, идващи от далечни епохи и да се прочуя в цял свят като виден археолог.
Още вкусвам мириса на топъл хляб и козунак, току-що опечени в близката пекарня...
Виждам малките схлупени дюкянчета, притиснати едно до друго по улицата. Те бяха толкова малки, че побираха само един човек – продавача. В едно се продаваха всякакви лъскави копчета, игли, конци, макарички, ширити, дантели. До него – шивачът, преметнал метър през шия, усърдно наведен над крачната машина. А като правеше проби, опъваше чаршаф през средата на дюкянчето, пък той самия излизаше на тротоара. Клиентът се показваше на улицата с полуготовата дреха и там шивачът вземаше пробата.
Но аз най-обичах семкаря. Беше инвалид от войната, с един крак. Седеше на стола си почти неподвижно - нямаше място дори да се обърне, а край него в големи кръгли стъклени буркани се криеха съкровища: захаросани и солени тиквени семки, фъстъци, бадеми, слънчоглед, захарни петлета и ябълки, ментови пръчици. С неосъзната детска жестокост, аз ежедневно тормозех нещастния човечец. Покачена на корниза на сградата, в която живеехме с родителите ми и въоръжена с огледало, правех слънчево зайче, което блестеше право в очите на семкаря. А дюкянчето му толкова малко, че няма как да се отмести. Като разбра,че няма да се спаси от мен, сключихме примирие. Той да ми дава семки без пари, а аз - да го оставя на спокойствие. Това напълно ме устройваше и цялата тайфа чоплеше безплатно семки.
И до днес чувам тропота по паважа на каруците, тръгнали към Женския пазар сутрин рано-рано, препълнени с пресни, току-що откъснати зеленчуци. Цветовете преливаха, свежест лъхаше от тях ...
След малко пристигаше и млекарката с гюмове, тави и легени. Тя щедро гребеше гъстото като сирене мляко от легена и с усмивка, ей така на око сипваше в купата, която протягах към нея. Помня голямата синя чугунена кана с бели цветчета, в която млекарката изливаше още топлото, издоено мляко. Пред много врати хората си оставяха съдовете за мляко и парите под тях и лелята им сипваше. Никой не си и помисляше, че някой може да открадне парите или млякото, че ще го замърси или разлее. Интересно, че и бездомни кучета и котки нямаше по улицата. Като се замисля думата „кражба” твърде рядко влизаше в речника на хората тогава. Вратите не се заключваха или ако ги заключеха, оставяха ключа под изтривалката.
Често след училище минавах през пазара. Каква шарения, глъч, суетня...
На тротоара дебела селянка, клекнала сред кошници със салати, пресен лук и магданоз, басово приканва купувачите. До нея баба, превита почти на две, с остър като кука нос, мълчаливо излага своите дантели, карета с шевици, покривки. Ако я попиташ нещо, тя лаконично отговаря ”ето гледай, като ти хареса нещо - купувай!”. Отсреща червендалест шоп, накривил весело калпак, шумно потропва с цървули и гръмогласно оповестява: ”айде, народе на медените домати, айде, не останаха!” По-нататък весела, гиздава лелка продава едри череши и с две шепи предлага на купувачите да ги опитат.
Месарите си имаха отделни барачки – закрити. До прясното месо, декорирано с връзки лук и китки магданоз, гордо гледаха агнешки главички. От ченгелите висяха свински бутове, ярета, зайци, кокошки, патици и пуйки. Цели гроздове наденици и суджуци висяха над главата на купувача. До тях бяха сергиите с риба. Продавачките често се караха шумно, но един ден доставиха истинска радост на тълпата. Двете бяха стиснали по един шаран в ръце и се биеха и млатеха, надавайки пронизителни крясъци. Хората се трупаха, мъжете свиркаха и дюдюкаха, всички се тресяха от смях. Боят приключи, двете продавачки се гледаха свирепо, заканваха се една на друга и чистеха люспи от шараните в косите си. Какво беше учудването ми, когато на следващия ден ги видях двете да се чукат с халби бира, прегърнати и засмени.
В края на пазара имаше нещо като тепих и там здрави, силни мъже си устройваха турнири по борба. Винаги имаше зяпачи, които залагаха на борците и ги подкрепяха с одобрителни възгласи.
На аз най-обичах да наблюдавам точиларя. Горд и достолепен, сигурен в своя занаят, той сръчно въртеше колелото и сред водопад от искри точеше ножове, мотики, брадви. При него винаги имаше опашка. В края на пазара продаваха живи животни – патици, кокошки и петли в кафези, които страхливо подаваха глави навън и току кукуригаха, пилета и патета, зайци, дори и прасета. Те надаваха оглушително квичене, което се чуваше по целия пазар. Съвсем накрая млади цветарки се усмихваха сред букети и кошници с цветя.
Понякога сред виковете на тичащи деца, лаещи кучета и дрънкане на вериги, идваше мечкарят със своята мечка. Тя послушно вървеше след него – тромава, бавна, с наведена глава. Голяма метална брънка минаваше през носа й и при всяко подръпване на стопанина, халката болезнено се впиваше в носа на мечката. Мечкарят изваждаше от торбата си раздрънкана цигулка и фалшиво заскрибуцваше на нея. По даден знак мечката се изправяше на задни лапи и тромаво се покланяше на публиката, която се трупаше наоколо.
След това мечкарят й заповядваше да танцува, да реве, да се търкаля на земята по гръб, а той стъпваше с крак върху нея. После тя пак се покланяше с каскет в устата, който поднасяше към публиката. Хората хвърляха дребни монети и бонбони, смееха се, дразнеха я, а децата я мушкаха с пръчки. Тя не реагираше, гледаше с празен, безжизнен поглед, с едничкото желание да бъде оставена на мира. Кучетата и децата тичаха след нея, хората се разотиваха и ритъма на пазара отново тръгваше по обичайния си път. Мъчно ми беше за мечката. В очите й имаше толкова тъга...
Аз все се заплесвах в тази весела, пъстра, забързана, викаща, караща се, смееща се тълпа, а трябваше да се прибирам, да седна пред омразното ми пиано и да свиря по двадесет пъти всяка гама, после ‘Черни’,’Руската школа’ и т.н. Пиано учех при снахата на поета Емануил Попдимитров. Тя беше нежно, ефирно същество, мила, деликатна и с усмивка понасяше отчаяните ми опити да стана пианистка. Живееше на ул. Алабин и аз сама ходех на уроци при нея два пъти седмично.
Е, пианистка от мен не излезе, но ми остана любовта към класическата музика. И до днес някак почти не мога да възприема друга. Тази любов се подхранваше и от баща ми – с плътния си мощен тенор, той прочувствено пееше арии и канцонети. По звучене гласът му напомняше Джили – големият италиански тенор.
Винаги ще е пред очите ми малката ни стаичка, в която живеехме с майка и татко. Беше така наблъскана с мебели, че едва се разминавахме. Централно място заемаха пианото, бюрото и библиотеката с безброй книги. Имахме радио – черна, малка „Тесла” и телефон – почти единствен в квартала.Това ме правеше много горда. В три и половина след обяд децата идваха да слушаме „Радиовести”- първото за времето си рекламно-музикално предаване.
Тъй като ползвахме обща баня с хазяйката, един път седмично за лукс ходехме в Централната софийска минерална баня. Много обичах да ходим там. В красивата старинна сграда с меката топла минерална вода беше толкова приятно. В отделните кабини за къпане с мраморни корита и медни тасове, с бързоструйни чучури, играех и се плисках с вода, тичах по мократа мозайка със сини теракотени плочки и скачах в басейна за ужас на дамите, които чинно и тихо киснеха в него. По стените на банята се редяха интересни мозаечни картини, а от кръглия й купол струеше слънчева светлина.
Нашите работеха и аз правех какви ли не лудории.
От прозореца на стаята ни, който гледаше към улица „Цар Симеон”, скачах на корниза на сградата и с интерес наблюдавах потока от хора, каруци. А какви бели правех. Домъквах до корниза кофа с вода и я изливах върху главата на някой нещастен минувач, след което бързо се вмъквах през прозореца у дома и чинно сядах пред бюрото с перодръжка в ръка. Когато разяреният мокър човек нахлуеше със старата ни хазяйка при мен, тя винаги ме защитаваше ”Не може да бъде това добро дете да е постъпило тъй лошо! Объркали сте се!”, при което аз поглеждах невинно и обяснявах, че поне от час не съм мърдала от бюрото и си пиша домашните и че "преди малко свирих на пианото, нали мамо Мия?”. Мама Мия - така наричах добрата ни хазяйка, която се отнасяше към мен като майка.
А как очаквах с вълнение вечерите, в които ходехме с майка и татко на театър или опера. Обожавах обстановката, декорите, костюмите на артистите. Невинаги разбирах всичко, но майка търпеливо отговаряше дори и на най-глупавите ми въпроси. Спомням си, че първата опера, която гледах беше "Риголето" и аз плаках неудържимо за Джилда. Мислех, че са убили наистина певицата, защото тя не се поклони след края на операта.
Няколко пъти в месеца ходехме в Клуба на журналистите на „Графа”. Колко се вълнувах преди това. Обличахме се много старателно: баща ми - в официалния си сив костюм, синята копринена вратовръзка и новите лъснати до блясък обувки, майка - в елегантната копринена черна рокля със златната брошка, а обувките й - тип „Кощани, остри и с толкова тънки токчета, че се чудех как ходи с тях. Аз - с бялата дантелена рокличка със синя копринена панделка, която се връзваше отзад на кръста, косата ми - навита на букли. Когато най-после бях готова, с трепет се изправях пред огледалото и се любувах, любувах…
Мислех си, че сме най-малкото някакви графове или князе...
Щом отворехме тежката дървена врата със старинен обков и масивна месингова дръжка на клуба, ни посрещаше любезно усмихнатият портиер, който работеше дълги, дълги години там и познаваше всички клиенти и техните семейства. С изумителната си памет помнеше имената на всички, рождени дни, болестите и радостните събития в семействата. В клуба на журналистите се влизаше само с клубна карта. Портиерът ни настаняваше на предварително запазената за нас маса. Залата на ресторанта беше луксозна, мебелите старинни, картини от известни автори красяха стените, облечени в копринени тапети, екзотичните цветя и скулптурите създаваха усещането за изисканост и елегантност.
В горещите вечери целият таван на ресторанта се отваряше и звездното небе грееше над масите с тежки копринени покривки, свещи и вази с цветя. Приглушена музика галеше слуха и ненатрапчиво допринасяше за настроението. Сервитьорът ни поздравяваше с приятелка усмивка и ни питаше дали не сме решили да променим този път традиционното меню. Не помня какво точно беше то, но за мен най-важното беше десертът - невероятната мелба - истинска, оригинална и запазена марка на този клуб. Беше уникална - в големи кристални чаши, истински сметанов сладолед, плодове, бишкоти и много, много шоколад. Колеги и приятели на баща ми идваха на нашата маса, щипваха ме по бузките и беседваха с родителите ми.
Хобито на баща ми беше риболовът и той често ни мъкнеше с майка ми по блата, реки и язовири. Рибата в нашето семейство беше на голяма почит. Често се отбивахме в Халите. Рибата се продаваше в задната част срещу Синагогата.Такова изобилие от риба и морски дарове днес не може да се види в нито един хипермаркет у нас. Камари от миди, стриди, раци, змиорки, омари, океански и сладководни риби, дори и октоподи. И всичко това на смешно ниски цени. Рибата беше най-евтиният хранителен продукт.
А вечер, когато тримата се събирахме около масата за вечеря, беше тъй ведро, тъй весело. Майка и татко си разказваха как е минал денят им, питаха и мен за училище, за пианото. От малката „Тесла” се носеше лека оперна музика, майка слагаше пълна купа с прясна салата, а татко - големи парчета топла, пържена риба.
Заспивах под напевния глас на майка ми, която четеше коректури, а татко следеше и коригираше стиловите и граматически грешки, после обратно и сънят ме отнасяше далеко, далеко...
Сега, толкова години оттогава, преминала през бурите, шоковете, мъките и радостите на живота, тези детски незабравими години ми светят и напътстват като маяк.
Автор: Марина Димитрова
