„Търсете жената“ - французите са го казали!
(Cherchez la femme - израз, който произлиза от криминалните художествени произведения, където в основата на проблема стои жена. Оттам започва да се използва и в други типове контекст, но със същия смисъл - за всичко е виновна жена - бел.ред.)
Откакто месец след като бях навършила 11 разбрах, че „месечен цикъл“ не е медицински термин за неизлечимо хронично заболяване, а естествена фаза от развитието на женския организъм, си задавам този интимен въпрос: „Жената?“.
Ще кажете, една жена се ражда жена и умира жена. Знанието за това, че е жена ѝ е заложено на клетъчно ниво от сътворението на света, още в онази първична клетка, наречена „митохондриалната Ева“. Да, но явно не това са имали предвид французите, когато са издигнали в девиз търсенето на жената.
През вековете, в зависимост от най-разнородни фактори, в числено отношение - повече или по малко - жените са били равни на мъжете. Тогава какво има да се търси?! Жени има достатъчно. Но, както казах, не това са имали предвид французите...
Беше 15-ти септември. С моята най-добра приятелка и съученичка – Лили – вървяхме по тихите квартални улички и обсъждахме впечатления от първия учебен ден. По наша си традиция, тя ме изпращаше до входа на блока ми и после продължаваше към тях. Но в този ден бях забравила ключовете от къщи и, тъй като живеехме във времена, когато нямаше мобилни телефони, а достъпът до стационарните беше ограничен, решихме, че най-доброто, което може да направим, е да изчакам завръщането на родителите ми от работа. Затова в следващите часове се разходихме из кварталния парк, ядохме пасти в близката сладкарница, а после слушахме музика у Лили.
Макар от сутрината да бях хапнала само една паста, чувствах особена тежест и спазми ниско долу в корема. У Лили отидох до тоалетна. Вече бях смъкнала до колене белия памучен чорапогащник, когато забелязах на дъното му алено петно кръв. Вцепених се от ужас. „Значи днес е денят, в който ще се мре!“ – премина през съзнанието ми. Тогава трябва да съм разбрала как се чувстват осъдените на смърт в деня на екзекуцията си. А на мен съдбата ми беше отредила не само да умра, все още дете, но и да съобщя лично на родителите си за наближаващата си смърт.
Баща ми се прибра пръв. Завари ме седнала на изтривалката пред вратата на апартамента ни. Разменихме няколко думи за това как е минал първия учебен ден и аз побързах да се затворя в стаята си, където останах до идването на мама. Някъде дълбоко в себе си знаех, че тази новина трябва да споделя първо с нея. Изчаках мама да се прибере и да влезе в спалнята да се преоблича. Няма да забравя този момент: беше седнала на ръба на голямото двойно легло и сваляше сивия найлонов чорапогащник, когато на един дъх изстрелях вече стотици пъти повтаряната за последните часове наум фраза - „Мамо, умирам!“.
Разказах ѝ всичко в детайли. Първоначалният ужас на лицето ѝ се смени от изумление, после премина в успокоение, а когато тихо ми каза: „Ти вече не си дете, от днес си девойка!“, от очите ѝ тръгнаха сълзи. Аз стоях и не знаех, да се радвам ли, или да плача, докато сълзите на мама се превърнаха в неудържим порой. Така се разрева тази жена, сякаш наистина ѝ предстоеше да погребе единствената си дъщеря...
До този съдбовен 15-ти септември аз живеех безметежния живот на децата, които подобно на растенията, птичките и пчеличките, нямат съзнание за това кои са, но затова пък са щастливи в своето незнание. Да, знаех, че нашият човешки род се дели на мъжки и женски екземпляри. При човешките мъжките носят панталони, ходят на работа, за да изкарват пари, от време на време пътуват в командировки, пият, пушат, събират се в шумни компании и водят безкрайни разговори на сериозни теми.
Женските носят поли, а панталони – от време на време, ходят на работа, но изкарват по-малко пари, за сметка на това пазаруват, чистят, готвят, плетат, шият, правят зимнина, гледат къщи, деца, внуци, домашни любимци, цветя и зеленчуци в градини или в краен случай – в саксии, но най-вече гледат мъжете си, затова радко или никога не пият, пушат или се събират в шумни компании, за да обсъждат сериозни теми - просто не им остава време.
Докъм 20-25-тата си година човешките мъжки и женски ходят на училище, след което е желателно да продължат в университет, като междувременно се запознават мъжките с женски, женските с мъжки, известно време излизат заедно и се опознават, след което вдигат голяма луда сватба, а задължително след сватбата пишат писмо до щъркела и по възможност след 9 месеца той им носи едно бебе. После тръгват на работа и така продължава животът им по описания по-горе начин докъм 70-75 г. или колкото им е отредено. Така живееха моите родители, така бяха живели поколението на моите баби и дядовци и тези преди тях.
Но в онзи 15-ти септември за пръв път в живота си осъзнах, че принадлежа към женската половина на човешкия род и съдейки по пороя от майчини сълзи, май бях изтеглила късата клечка. Мама така и не пожела да ми обясни какво ми предстои оттук насетне, както и с какво е свързано това да си жена. След няколко дни ми донесе две книжки с цветни рисунки и черно-бели снимки. Още ги пазя. Книжките на Мари-Клод Дьолае - „Истината за бебетата“ и „Бебе на нулева възраст“. Четях и препрочитах ги. Бях ги научила наизуст. Те бяха моите първи учители в трудния процес на прехода към юношество. Но колкото и безценни да бяха знанията, които съдържаха, за мен жената си оставаше загадка.
После животът забърза своя ход, баща ми беше изпратен на работа в чужбина и ние с мама трябваше да заминем с него. В онази чужда държава, в онзи чужд град, по онези чужди улици срещах чужди жени – високи, ниски, дебели, слаби, млади и стари - различни от нас – облечени скъпо, с вкус и отношение, така че и най-грозната минаваше за красавица. Крачеха те по онези чужди улици с високо вдигната глава и гледаха на мъжете отвисоко, а мъжете ги гледаха с възхита. Същите тези жени ядяха, пиеха, пушеха и говореха на сериозни теми наравно с мъжете. Тогава разбрах, че жените не са еднакви навсякъде. Зависи къде са се родили.
Когато се завърнахме в България, времената се бяха променили. С тях се променяха и хората, или обратно. Променяха се и жените. Появи се една особена порода жени, т.нар. „мутреси“. Те бяха преходно звено в еволюцията на женския пол у нас – носеха покорния нрав на своите майки и баби, а по скъпотия на дрехите, колите и къщите, които мъжете им купуваха, догонваха жените в чуждите държави. Но и тези времена отминаха, а с тях и мутресите, една част от които бяха забравени, подобно на динозаврите, а други, в навечерието на новото столетие, поставиха началото на ново поколение жени.
Промените се случваха и в моя живот. Макар и времената да не бяха предишните, аз следвах неписаните правила на поредицата жени преди мен. Завърших гимназия, приеха ме в университета. Там на студентски купон се запознах с едно момче. Беше първото в живота ми. С него излизахме известно време и когато родителите ми решиха, че вече сме се опознали достатъчно и е време да вдигаме сватба, и двамата се съгласихме. Вдигнахме нашата малка, съвсем не луда сватба. А в първата брачна нощ решихме, че ще отложим писането на писмото до щъркела, макар и вече да знаех, че щъркели няма. По всички природни и човешки закони бях жена. За една нощ от дете се бях превърнала в жена. Промяната усетих по това как по-възрастните започнаха да гледат на мен, някак по другому, както се гледа на равен – с уважение.
Говорим си за...
Така започна животът ми на жена. Сватба, мъж. После обух панталоните и тръгнах на работа - една, втора, трета. Къща, чистене, готвене, пазаруване, цветя в саксии. По това време жените започнаха да печелят колкото, даже и повече от мъжете, да пушат, пият, карат коли и пътуват по широкия свят. Това се случваше и с мен. Но се случваше и нещо друго - колкото повече от мъжките навици усвояваха жените, толкова по-самотни, тъжни и объркани ставаха. А мъжете, тъй като, за разлика от жените, не пожелаха или просто не разполагаха с капацитет да поемат техните функции, все по-често избираха да избягат от вкъщи, от брака, от жената. Така по това време разводите се превърнаха от изключение - в правило.
Не направих и аз изключение от общото правило – за по-малко от 2 г. останах без работа, разведена, без дом и дете. Като с машина на времето се бях върнала в онзи 15-ти септември и сега на прага на своите зрели години си задавах отново въпроса - „Къде е жената?“
И тогава един слънчев есенен ден, пак през септември, минавайки покрай Полиграфическия комбинат, сякаш по силата на отдавнашен навик, свих по ул. „Николай Ракитин“. На тази улица живееше първата ми учителка по английски. Тук идвах в продължение на шест години, всяка седмица, през ден. Просторният апартамент на първия етаж в стара софийска кооперация се бе превърнал в мой втори дом. Дияна, така се казваше моята учителка. Носеше име на богия и самата тя излъчваше нещо божествено. Когато отваряше вратата, за да ме посрещне, вечно усмихната, сякаш пристъпвах в храм, а тя беше върховната му жрица. После ме въвеждаше в огромния хол, в който библиотеката от масивно дърво, отрупана с книги на поне десетина езика, предизвикваше у мен усещане за изправяне пред олтар.
Дияна беше част от живота ми повече от 15 г. За това време имах възможността да я опозная и науча подробности от живота ѝ. Така и не разбрах на колко години е. Винаги усмихната, енегрична и в безупречен външен вид, което размиваше представата за възраст. Произхождаше от стар старозагорски род. Беше получила подобаващо възпитание и подходящо образование. Владееше шест чужди езика. Работила беше като преводач и поради това бе обиколила половината свят. Притежаваше ерудиция, на която мнозина мъже биха завидяли.
Омъжвана, развеждана, пак омъжвана, без деца, тогава вече пенсионер, заработваше допълнително към скромната си пенсия, като даваше частни уроци. Грижеше се за болните си и вечно мрънкащи и недоволни съпруг и майка. Готвеше, чистеше, пазаруваше, водеше по болници болнѝците си и им раздаваше лекарства, но винаги намираше време да помогне, къде със съвет, къде - с каквото може. За всичките тези години не я чух веднъж да се оплаче. Дияна беше приела съдбата си на жена, не като наказание, а като изкупление...
Тогава, в онзи септемврийски ден, разбрах какво са имали предвид французите. Тя беше Жената. В нея живееше безсмъртния и неподатлив на превратностите на времето и настроенията на съдбата женски дух, частица от който Дияна ми завеща, заедно с познанията си по английски и делничните уроци по живот.
Не посмях да позвъня на вратата на старата софийска кооперация. Достраша ме, че може би бях закъсняла да ѝ кажа: „Дияна, ти си Жената!“
Автор: Стела И.
