Дани погали с длан бузата си. После повтори отново и отново. Болка разяде стомаха ѝ. Почувства колко много ѝ липсват ласките на мъжа ѝ.
Безработицата го принуди да отиде в големия град, а тя остана в провинцията. Много трудно свикна с раздялата. Бяха се оженили преди 25 години. Той току-що завършил военно училище млад, напет лейтенант, а тя крехка и усмихната детска учителка.
Семейният си живот започнаха в непознат край, нали беше военен и подлежеше на разпределение в ония времена. Любовта им беше толкова силна, че им даваше кураж и вяра, че ще успеят. И те наистина успяха! Родиха им се две прекрасни дечица и минаха по житейските пътеки, догато ги отгледат и станат самостоятелни хора. Естествено, бяха преживяли много и добро, и лошо, но никога, никога не бяха се разделяли за толкова дълго време…
В началото се чуваха по няколко пъти на ден. Споделяха преживявания, случки, предаваха поздрави! След втория месец разговорите разредиха. Отлагаха обаждането за после, за вечерта, когато ще е по-спокойно. Понякога се чуваха, друг път пропускаха да се чуят. Отчуждението бавно навлизаше между тях…
Сякаш не ги свързваха спомени, общи приятели, сякаш нямаше бъдеще време…
С времето Дани ставаше все по-самотна. Сълзите неусетно бликваха по лицето ѝ, а обърканите мисли още повече я разстройваха… Не, тя не ревнуваше от някоя въображаема жена, не измъчваше съзнанието си с такива мисли. Познаваше мъжа си и знаеше, че е абсолютен работохолик и благополучието на семейството беше най-важно за него. Готов е да работи ден и нощ, да работи престижна и не толкова значима работа само и само да осигури препитанието на близките си.
Колко ли му беше трудно и на него? Съжаляваше го и в същото време пак се сещаше за раздялата им и непълноцения си живот и неволно го укоряваше…
Защо, защо двамата не изоставиха всичко и не бяха заминали някъде в чужбина и да поставят ново начало? Непрекъснато се измъчваше с подобни въпроси и после сама си отговаряше! Христо, мъжът ѝ, беше прекалено отговорен, за да направи това. Страдаше от трудностите, търсеше ново препитание, но не можеше да избяха от безумната българска действителност, трябваше да приеме кръста си, колкото и тежък да беше…
Да, всичко идваше от прекалената отговорност, която изпълваше съзнанието на Христо. Той не можеше просто да живее… Денят му трябваше да е изпълнен от сутрин до вечер с работа и задачи, задачи… Колко за кратко животът им беше безоблачен. Далече, далече назад в началото на общия им житейски път. После той постави пред тях високи цели и тя, понеже беше приела той да е водещият в живота им, го последва безпрекословно.
Осъзнаваше, че тя го следваше, че нейната тректория на движение е проектирана от него. Сега, когато остана сама и се освободи от неговата зависимост, ѝ се искаше да направи нещо самостоятелно, да постави ново начало, но какво да е то? Какво можеше една жена над 40-те? Какво можеше тя? И толкова дълго беше вървяла след него, по неговите стъпки, забравяйки умишлено егото си, че сега се чувстваше несигурна в себе си и достойнствата си.
В провинцията е тихо и спокойно и тя по-цял ден мислеше накъде да поеме… Да потърси работа в чужбина? Какво ли можеше да работи там? Сещаше се само за болногледачка. Но пък не знаеше добре английски. Трябваше първо да го усъвършенства. Само че така и не се залавяше с уроците.
Страхуваше да не попадне на лоши хора, чувала бе какви ли не случки с капризни стари хора. Но ще се престраши някакси…
В следващият момент отхвърляше странството и търсеше с нещо да е осмисли деня си тук, в България. Единственото, за което се сети, е надомна работа. Само, че веднъж беше пробвала и се оказа, че вместо тя да печели, фирмата печелеше от такси за разглеждане на молбите. Какво ли друго можеше да прави в тая криза и в провинцията?
И изведнъж, когато двегодишната овчарка Виктория излая ѝ хрумна, че може да отглежда кучета. Да, тя винаги е обичала животните и особено кучетата. Това ще е подходящо за нея.
Те са толкова любящи и предани същества, че би се грижила за тях с охота. А и имаха домашни любимци две красиви овчарки: Арчибалд и Виктория. Ще ги заплодят и ще чакат потомство… Ето и сега мислеше за себе си в множествено число: тя и мъжа ѝ.
Поправи се в мислите си: Ще чака потомството им! Замечта се какви ли сладки бебета ще има кучешката двойка. На кого ли ще приличат повече? Представи си ги пухкави и меки в ръцете си. И се унесе в съня си сънувайки бъдещето си…
Автор: Лазарина Петрова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
