Любовта - най - търсената и най-липсващата частица на живота.

Всеки я търси, намира я и след време гледа безпомощно как тя се оттегля под тежестта на взимането и даването.

А всички знаем как е в началото на една връзка – в началото всяка една любов тече свободно и непринудено. Приятно ти е да си точно с този човек. Търсиш го по телефона, но не за да му кажеш: "На връщане купи един чувал с картофи", а защото просто искаш да се чуете или видите. И той те търси, но не за да те пита: "Какво да купя на връщане", а за да те чуе как си. Помните ли тези времена? Ако пък сте ги забравили, припомнете си ги – тези моменти са истински и имат силата да ни учат как да живеем.

В началото на една любов дори обичате да сте заедно в едно легло. Помните ли тези истински моменти? Ако ли не, припомнете си ги, защото те учат.

Една позната ми беше ми казала: "В началото спите под една завивка. После спите с две отделни завивки. А после спите в отделна стая". Стана ми смешно и забавно, но наистина – в началото всички спим  под една завивка. После от гардероба някак си безмълвно пропълзява и втората завивка, тъй като другият те бил отвивал нощем. А след това се стига и до отделните стаи, защото времето било топло и не можело да се спи спокойно от горещината.

Как се стига до там?

Всеки си е задавал този въпрос поне стотици пъти. Някои, в момент на безсилието си, са се задоволили с отговора, че "любовта е измамно чувство". А после са се отказали от това усещане. И според тях, да, тя в началото е силна, а после отслабвала, та чак изчезвала. За малко и аз да им повярвам, дори за миг също преживях любовта като измамно понятие. Но аз съм дете на любовта… и дори и да я губя за миг, си я връщам на всяка цена, защото осъзнавам колко важна е тя за мен.

Затова отговорът, който аз намерих за себе си, беше следният - в началото на една връзка всеки върви по свой собствен път. Именно затова се обичаме истински в началото – защото всеки си върви свободно по своя собствен път и никой не иска нищо от другия, освен самото му присъствие. Нищо друго – достатъчно е, че другият е с теб, приятно ви е и усещате любов помежду си. И само това стига. Защото една любов тече свободно и се излива непринудено от душата само тогава, когато всеки си върви по своя собствен път в живота.

После изведнъж във връзката започваме да правим разни неща за другия с идеята,че връзката така се задълбочава от една страна, а от друга, така доказваме любовта си. Така се появяват и нейните заместители - взимането и даването.

А защо се появява това чувство? Чувството "аз направих това и това, а ти не направи нищо за мен" не съществува в началото на една любов, може би, защото тогава всеки сам се грижи за себе си, всеки сам си покрива необходимостите и всеки си върви по свой собствен път.

Ако всеки има свои лични ангажименти, едва ли някой би успял да те натовари с нещата си. Но в живота ти има пролука, има нещо непълно - и ти го запълваш, помагайки на човека до себе си. Като че ли той е слаб и не може без твоята помощ и подкрепа. И оставаш силно изумена, когато толкова много енергия влагаш в човека до теб, а той изведнъж ти споделя: "Ти ми висиш на гърба".

А дали е заради семейството, или е заради това, че не знаеш какво да правиш със собствения си ум, интелект, време и ресурси?

Звучи егоистично, но нямаше ли да е по-добре за семейството ти, ако беше спряла да правиш всичко за мъжа си, за неговите занимания и интереси, и да разгърнеш своя собствен потенциал?

Всяка жена или мъж, който си няма твърдо установена собствена пътека, се прикрепя за нещата на другия човек. Прикрепя се за неговия дом, хоби, приятелски кръг... Но в такъв случай - имаш ли въобще свой собствен живот?

Как е правилно за вас, не знам… Може би в началото на връзката не сте знаели какво да правите с живота си и сте зарязали образование, професия и кариера и сте започнали да работите във фирмата на мъжа си. Може би в началото сте все пак сте имали свой собствен път, но сте се отказали от него в името на семейството и сте заживели живота на своя съпруг. Аз познавам такива жени. Дори самата аз щях да се озова силно прикована в такава ситуация. Не, че мъжът ми би искал това - аз самата щях да попадна в този капан, защото виждах колко са отдадени другите жени на семействата си и мечтаех да бъда като тях.

Имах свой собствен път, но явно не беше твърдо установен и залитнах - отдадох се, точно като другите жени, на семейството. В продължение на над 2 години помагах на мъжа ми в неговата фирма, в неговия дом, в неговата вила за почивка извън града, защото вярвах, че това трябва да прави отдадената на тази кауза жена. Обаче въпреки своята отдаденост, се озовах се в етап "спим в отделните стаи, защото времето е топло и не може да се спи спокойно от горещината". Сетих се, че преди можехме да спим в едно легло, въпреки горещината. Припомних си този момент… и това ме научи как трябва да живея. Разбрах,че собственият ми минал опит би могъл да ме научи точно сега.

Събудих се от сънищата на отдадените на семействата си жени. Върнах си своя собствен път…и любовта потече отново свободно и непринудено.

Сега всеки си върши нещата сам, също както едно време. На кой каквото му трябва от магазина, си го купува – също както в началото на една връзка. Обичаме, разбира се, ходим да пазаруваме и заедно. Така се научих да балансирам между понятието "заедно" и понятието "индивидуалност". Е, не бях го виждала от другите жени. Преди много им се възхищавах. Сега открих правилното сама.

И онези истински моменти, в началото на една любов, когато всеки си вървеше по своя собствен път, беше достатъчно само да си помисли за другия и му ставаше приятно и леко на душата, отново долетяха при мен.

Автор: Жулиде Асе

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".