Тя разбираше, че всичко отдавна свърши. Заминало си бе като летния ден – бързо, незабелязано и оставящо купчина спомени ей така, просто реещи се в съзнанието ѝ подобно на стотиците изписани бели листи, всичките посветени на него. А той беше нейното лято. О, да. Беше много повече дори.
Тя добре осъзнаваше, че нищо няма да е вечно. Точно затова се вкопчваше толкова здраво за всеки прекаран миг с него, стискаше с всичка сила минутите, в които бяха заедно и продължаваше да се чуди как, все пак, времето успяваше да отлети толкова бързо, подобно на уплашена птичка.
Тя никога не се оплакваше. Напротив. Беше вечно усмихната, весела и щастлива, погълнала всичките цветове на дъгата. Беше щастлива. Или поне така изглеждаше...
В малкото ѝ сърчице, обаче, ставаше нещо друго. Нещо страшно и неприятно за нея; нещо, за което тя не обичаше да мисли. Но просто й се налагаше...
Тя дълго се примиряваше с факта, че не е на първо място. Задоволяваше се с оскъдната мисъл, че не е единствена. Постепенно губеше стъпките към онова, което другите наричаха „достойнство” и „самосъхранение” . Тя просто губеше себе си. Но и не съжаляваше. Точно обратното – харесваше ѝ, а и ѝ се отдаваше прекрасно. Тя не искаше да разваля това, което имаше, мечтаейки за онова, което нямаше, просто защото това, което имаше, някога бе сред нещата, за които тя само се надяваше.
Тя наистина беше свикнала с него. Въпреки това, обаче, всеки път щом го видеше, просто излизаше от кожата си. Преобразяваше се. Всичко в нея сякаш се ускоряваше, а вълнението я обливаше подобно на неочаквана морска вълна. Любовта бавно и сигурно я завладяваше, а тя дори и не се съпротивляваше. А трябваше...
Тя знаеше, че всичко щеше да свърши. Осъзнаваше, че всичко е било лъжа. Но тогава тя вярваше, че, една лъжа, повторена по много, накрая ставаше на истина. С цялото си сърчице тя вярваше в това. (Поредната ѝ грешка.)
Тя посрещна така очаквания край. Той вече беше минало за нея, нещо свършило. Но всичкото това тя прие в компанията на друг. Друг, който перфектно заместваше предишния. Друг, който я караше да чувства същите неща по същия начин. Друг, който не се отделяше от нея и за секунда. Друг, който напълно окупираше мислите, сънищата и душата ѝ.
Tози другият - това бе Споменът.
Автор: Христина Калчева
