Една неангажираща вечер с приятели на територията на родния град, лукс, който си позволявам от 2 до 4 пъти годишно, откакто напуснах България.
Тази вечер обещава малко и всичко, ние сме очаквано "четиримата заподозрени": приятели от (преди) гимназията, две момичета с големи мечти и двама вече млади мъже с растящи отговорности, обединени от чувството за тази платонична любов, която ни сплотява, без да ни подарява безсънни нощи.
Не е било винаги така, динамиката между четирима ни беше променлива, но пораснахме с и чрез нея. Затова и срещите ни сега са красиви, но сравнително спокойни от хормонална гледна точка. Но балансът ни неочаквано се преобърна с появата на една усмивка в рокля.
Диана е от бившите ни съученички, които не можеш еднозначно да етикетираш. Темпераментният ѝ характер със силен полюсен израз ѝ завеща колкото приятели, толкова и критикари. Качествата, които тя обаче за щастие притежава, са непукизъм и смелост да заявява себе си. И макар да уважавам личността ѝ, плюс таланта ѝ да рисува и задълбочените ѝ размисли, някак не се престрашихме през годините да станем приятелки, индиректно обаче общите ни контакти ни информираха една за друга. Тази вечер тя изненадващо се присъедини към групата ни и присъствието ѝ разбърка картите в уж подреденото ни тесте.
Сряда вечер през пролетта в малък провинциален град не звучи като арена на страстни купони, нали? Докато човек не попадне в малък подземен бар, който парадоксално носи името "Бар без име", и обещава с атмосферата си безвремие.
За щастие на нас петимата, пространство и чувство за освобождаване на предразсъдъци не липсва. Разговорът се върти около завършването на магистратурите и гмуркането в ежедневието на "сериозните хора".
Диана седи до мен в красива рокля и се усмихва. Снимаме се. Говорим си за приятеля ми, за нейните професионални амбиции и за търсенето на щастието. Тя ми подарява четирилистна детелина. Харесва ми. Междувременно момчетата поръчват количествено бири, сякаш са твърдо решени да спасят българската икономика в рамките на 3 часа. Аз също пия бира. Винаги ме е приобщавала към мъжките компании. И макар да седя до тях с червен маникюр и накъдрена коса, на моменти ми харесва да съм с маратонки и дънки и да пия от шишето. Освобождаващо е и е глътка въздух на фона на еманципираното ми ежедневие, в което се опитвам да съм работеща жена, прилежна студентка, наконтена учителка по танци, добра приятелка, сносна домакиня...
Караоке! Бира, чийто брой никой не успя да назове, и хитовете, които последно слушахме заедно на бала ни преди почти 6 години. Вечерта се превръща в "Клетва" между свързани, в "Спасение" чрез дрогата на емоцията, "Цвете от луната" за дамите и "ранимата струна" на душата и през тази нощ. Прегърнати, ние пеем, петимата, заедно!
Диана ми подава цигара. Странно, и двете не пушим, но запалваме. Тя ми се усмихва и отпива непоканена от бирата ми. Още по-странно. На мен ми се приисква да ѝ предложа повече. Поръчвам още бира, предоставям ѝ чашата, а самата аз надигам бутилката. Вдигам наздравица с мъжете. Смеем се на останалите пеещи и си казваме, че по-често трябва да се виждаме. Всеки път си го самопожелаваме.
Музиката се сменя, започва страстната бачата, а моя милост пулсира в нейния ритъм от 3 години. Откакто започнах сама да преподавам, танцувам и мъжка, и женска партия. И двете си имат предимства. Единственият човек от присъстващите, който е също много запален по стила, е Диана.
Каня я на танц. Аз я водя, тя не моменти ме слуша. Смеем се много. Усещането е някак естествено. Но часът е 4, а заведението е на път да затвори. Аз съм излязла от себе си и се гледам отстрани. Винаги съм била едновременно чувствителна, ранима, но и силна, и борбена. В конкретния момент съм разконцентрирана и с нюх на ловец. Не съм сигурна, че знам какво правя, но прошепвам в ухото на Дияна, че би било уместно да минем през тоалетната, преди да си тръгнем, основно заради погълнатото количество бира.
Тя ме поглежда игриво-иронично и ми заявява, че не изпитва такава необходимост. "Аз ли полудявам?", мисля си и преглъщам буцата на засегнато си его и се доближавам отново. Сега или никога. "Повярвай ми, имаш тази необходимост да дойдеш с мен!"
"Очевидно съм прекалила с бирата, не трябваше и да пуша", мисля си и се чувствам като във филм на Алмодовар, докато изкачвам стълбите към тоалетната, следвана от моята позната-непозната. "Колко е декадентно да поканиш дама в тоалетната", мисля си аз и съчувствам на всички мъже, които арогантно съм отсвирила до момента.
"Знаеш ли защо сме тук?", питам Диана и погалвам косите ѝ с жест, който познавам от другата страна. Тя двусмислено ми се усмихва и ми позволява да я целуна, да я галя по косата и да я придърпвам през кръста все по-близо до себе си. Тя промърква като доволна котка и се отдръпва от мен игриво, провокирайки ме. Главата ми пламва: "Че това е моята игра! Аз дразня мъжете и ги наказвам с оръжията на женствеността!"
Адреналинът ми става неконтролируем, целувам я страстно, искам я по непознат дотогава начин, примесен със страх, че всъщност не знам какво правя. Не се и налага да се науча. В тоалетната влиза група момчета, тази е от смесените. Излизаме, смеейки се неконтролируемо...
Време е да се приберем обратно в комфортната зона. Диана и нашата обща обична приятелка си тръгват в компанията на единия мъж, аз в тази на другия, моят дългогодишен най-добър приятел, изстрадал с мен множество любови. Ето, че пак съм жена, която има нужда от ескорт, защита и глезене. Но очевидно не съм само това.
Сюрреалистична вечер. Какво направи Диана с мен?
Познавала ли съм я наистина в продължение на толкова години?
Познавала ли съм себе си в продължение на толкова години?
Автор: Йоанна Перез
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".