Тази любов е грозна. Нашата, имам предвид. Нали така е безопасно да се казва?

На 6 години съм и ме заобикалят всевъзможни баби, говорят срещу мен с мокрите си, беззъби усти и чувам да повтарят колко съм грозна и черна. Веднага се разплаквам. Що за отношение е това? Тичам с мокро лице, търся майка ми из двора, питам я така ли е. И със собствени очи мога да видя млечнобялата си кожа, но това вече не е достатъчно. Наистина ли съм черна? Не, че е лошо, но в детските ми, неопитни уши, звучи като проклятие. Мама опитва да ме успокои и казва, че такава била традицията и всъщност съм хубава, но бабите не искали да ме урочасат.

За пореден път не разбирам света на възрастните. Нещо е хубаво и ти казваш, че е лошо? В това няма никакъв смисъл, но не е изненадващо – големите винаги са ми се стрували алогични. Връщам се при бабите по принуда и те започват да се суетят около мен. Разказват ми същото, което преди малко чух от мама, успокояват засегнатото ми его. Ако кажат, че съм хубава и бяла, ще ме урочасат, ще се разболея, може и да погрознея този път действително. Затова.

Първи урок.

11 години по-късно хормоните ме тресат, харесвам ужасно много едно момче и кроя мащабни планове за светлото ни бъдеще. Вече съм изчела достатъчно книги и знам каква трябва да бъде любовта. Познавам Ромео, мистър Дарси, Балтазар на Сарамаго. Само не знам каква може да бъде, но това знание идва по-нататък.

Ставам жена, ставам любима, обичана, желана, объркана, лъгана, лъжеща, влюбвам се, разлюбвам с една и съща лекота, не се задържам твърде дълго и самата аз отдавна вече не съм като любимите си литературни героини. За съжаление, реалността е различна. Ако бях срещнала Балтазар от първия път, сигурно щях да съм Блимунда, но години наред аз бях много и различни жени, защото мъжете също бяха различни.

Въпреки това всеки път казвах по нещо мило. За текущото момче, за текущите чувства. Бях забравила, че не е хубаво да се говори хубаво. Не знам дали затова не успявах да обичам достатъчно – кой решава дали си урочасал чувствата с говорене или просто те са си били преекспонирани и малки?

За щастие, балканските ми корени се обаждат и в един момент заживявам с мисълта, че човек за нищо не трябва да се радва. Иначе небеса, богове, хора, птици и зверове ще му завидят и това щастие ще си отиде така бързо, както си отиват сезоните. Честито на мен, пораснала съм, тоест съм се превърнала в параноичка.

Втори урок.

Притегляш ме към себе си и ме задушаваш в здрава схватка. Обгърнал си ме с ръце, с крака, с устни, бягството е немислимо. Чудя се, колко ли ще продължи това чудо? Три дни отдавна минаха. Но не пречи да е малко след трите месеца или след три години. То, хубавото, не продължава много, така казват всички.

Не смея да се зарадвам. Не смея да ти отвърна на чувствата. Не смея да кажа на никого за теб. Ужасявам се от мисълта да ти отговоря, когато ми прошепваш онази страшна дума с „О“.

Какво да ти кажа, за да те запазя? Че не искам да те виждам, че съжалявам за деня, в който се срещнахме и че си най-лошото нещо, което ми се е случвало? Не мога да направя това. Мога само да ликувам тихо в усамотение, обзета от онова непознато досега спокойствие, че си срещнал правилния човек. И че е хубаво.

Виждаш ли, въпреки страховете, си мисля някакви сериозни и големи неща. Ти ме заразяваш с оптимизма и вярата си. Явно не си от тук и не знаеш как работи системата. А системата е:

не те искам,
не те обичам,
не искам сутрин да се оглеждам в очите ти, вместо в огледалото,
не искам да ме докосваш и в тази минута,
защото любовта ни е грозна,
черна и грозна
и ще е свършила, докато изчетеш този текст.

Нека го повтаряме, докато повярваме в това. Може да ни помогне още дълго да пазим силните си чувства, като от любовните романи, без да ги урочасваме.

Автор: Катя Димитрова