Здравейте,
Изпращам ви свой текст за колонката Из Edna@ на прекрасния ви сайт.
Благодаря ви от сърце!
Поздрави и усмивки, Гергана Станева
* * *
Винаги помнете, че чрез болката се случва голямо пробуждане, а удоволствието е успокоително.
Страданието помага повече,
отколкото цялото щастие взето заедно.
Ошо
Отдавна не съм сядала да пиша. А думите обикновено извират от сърцето ми.
Вчера разглеждах мои снимки от преди две-три години във фейсбук и попаднах на една, под която имаше коментар от приятел, че трябва да зарежа компютрите и да стана писател.
Вярвам, че няма нищо случайно и че всичко, което ни се случва е с конкретна причина. И има закодирано съобщение или някакъв знак, който само трябва да разчетем. Ако сме на точната вълна обаче.
След като видях този коментар под снимката, първото нещо, което изникна в главата ми беше, че няма как да изкарвам прехраната си с писане. И ще трябва да се задоволя с писателството като хоби. Оправдание. Явно не го искам достатъчно силно. Или просто се страхувам да опитам.
Тази сутрин, стараейки се да успокоя ума си в медитация, някъде между вдишванията и издишванията през него премина мисълта за болката и страданието. Или по-скоро за моя опит в това отношение, за трудните ми житейски моменти. Звучи парадоксално знам и затова признавам: не ми се получи пълното отдаване и завихряне в онова вселенско измерение на спокойния ум по време на медитация.
Доста често се упреквам, че съм твърде емоционална и понякога взимам присърце нещата и то повече от необходимото. Истински и явно съм щастлива, когато съм щастлива и се раздирам отвътре, когато ме боли. Няма лошо в това човек да е изразяващ себе си. Аз самата съм защитник и привърженик на тази вътрешна експресивност. Вярвам, че ако всеки човек умее добре да изразява и управлява емоциите си, ще живеем в свят с мир и хармония помежду си.
Досега в скромния си живот мога да кажа, че винаги болката си съм изживявала до край, понякога с известна доза съпротива и борба срещу нея, друг път с повече. Опитвала съм се дори да избягам от нея, да я притъпя.
Повечето пъти чувството ми за самоирония е успявало да ми помогне да се измъкна, но предвид, че именно самоиронията върви ръка за ръка със самосъжалението, не бих казала, че това е било най-доброто решение. В крайна сметка резултатът винаги е бил връщане към първоначалното ми състояние: да се отдам на болката с ясното съзнание и най-вече надежда, че времето ще я излекува. Така е и ставало. След време съм успявала да се изправя твърдо убедена в баналната истина, че ставам по-силна и че всичко, което не ме убива ме прави такава.
Банална истина, но факт. Почувствала съм я със сърцето си. Да, може да е било от дистанцията на времето, след като вече съм отръскала и последните прашинки на болката от раменете си и съм така да се каже в етап на повдигане. Но факта, че съм съумявала да благодаря за тази болка и да извлека поуките си от нея, страшно много ми е помагало да продължа напред.
Макар и почти винаги с остатъците на лека тъга.
Нали знаете, онази зряла житейска тъга с лек привкус на мъдрост и смирение, която може да видиш в очите на баба си и дядо си, може да усетиш в бръчиците и посивелите им коси, по лицето на съседката и дори съм я виждала в очите на детето си. А има хора, които се раждат с тази тъга и житейска мъдрост, която вероятно носят от миналите си животи. Или ако някой не вярва в прераждането, може просто да повярва, че те са тук, за да ни научат на нещо.
Във всички книги и семинари за емоционално и духовно развитие твърдо се апелира, че трябва да сме безпристрастни наблюдатели на собствените си емоции и чувства, без критика, без осъждане, без съпротивление. Просто да се научим да ги приемаме като част от нас. Да приемаме тях и себе си такива каквито сме.
На теория ми е ясно или поне основната идея на всичко това. На практика трудно са ми се получавали нещата. Винаги, абсолютно винаги, когато съм имала някаква драма в живота си, съм агонизирала и страдала прекалено много. Имало е моменти дори, в които съм си пожелавала да спра да чувствам (разбирайте да спра да живея) само и само да не изпитвам болка. Толкова тежки и тягостни моменти, превивайки тялото си от болка.
Чак сега си дадох сметка, че много щях да си спестя от цялото това нещо, ако просто не се бях съпротивлявала. Защото страданието ни идва от това, че се борим срещу болката си. Че се превиваме срещу нея, опитвайки се да я прогоним от тялото си, от сърцето си.
А колко по-лесно ще е, ако просто я приемем. Оставим я да си поживее в нас. Да преболедува. Да отмине. Търпеливо и смирено. Да, нея я има, тя е там, подсказва ти, че си жив, че си благословен с това да чувстваш, да изживяваш, да израстваш, да ставаш по-силен. Да, никой не ни е обещал, че ще е лесно. И не е. Но ако още преди време бях осъзнала, че цялото ми страдание идва от това, че се съпротивлявам срещу болката, определено щях да си спестя много.
За моята свръхбудна емоционалност в името на това да съумея да съхраня и изградя себе си, това е „тактиката“, която избрах и ще се опитам да прилагам.
Знам, че не откривам топлата вода. Доста думи и призиви на специалисти в областта на личностното развитие трябваше да чуя, за да проумея това. Но и доста работа със себе си свърших, за да го осъзная истински.
И още работа имам.
Автор: Гергана Станева
Припомнете си още от Из Edna@:
За удоволствието от секса и изискванията
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
