Събуди се от цвърченето на птичките на прозореца. Минаваше девет. Започваше новият ден, а нейните дни на пръв поглед изглеждаха еднакво, може би защото прекарваше повечето от времето си между тези панелни стени в осеметажния блок в този краен квартал на големия град.
Случваше се да си мечтае за къща, но тя задължително не беше тук, а някъде другаде – неясно място в нейните представи, може би в планината или в някое селце по хълмовете на пътя. Когато се случеше да пътува с автобуса, а това бе рядкост, обичаше да изследва с поглед пейзажа и да си представя как върви между дърветата, как прекосява с лодка реката или лови риба с малка тънка въдица на брега на езерото.
Тази игра на въображението й харесваше, бе изобретателна и изненадваща, може би защото животът й бе статичен заради количката. Вече бе забравила кога точно се случи това, сякаш след онази катастрофа цял живот си е била така. Свикна с всичко, само въображението й продължаваше непримиримо да се втурва в непознати посоки все повече и повече.
Слънцето надникна иззад облаците и прокара закачлив лъч към нея. Това я накара да се усмихне. После, окончателно разбудена, се размърда, направи усилие, завъртя се, повдигна се и седна в леглото.
Протегна ръка към близкия стол, на който бе преметнала снощи дрехите си, за да й е по-лесно, когато се облича. Обу чорапите, беше хладно, есента тъкмо бе навлязла в апогея си. Памучната пижама бе удобна и тя не бързаше да я съблече.
С доста усилия успяваше да се премести в количката, а после отиваше до умивалника, пускаше кранчето, измиваше криво-ляво очите си, пълнеше джезвето с вода, кипваше я върху котлона на старата печка и си правеше първото кафе. Пускаше старото радио, даваше ухо на новините и денят някак поемаше по обичайния път дори и без нея, сякаш бе дете, което тя пускаше на училище и го изпращаше до ъгъла.
Обичаше да седи до прозореца, да отпива от чашата и да гледа навън.
Тази сутрин приличаше на вчерашната, но все пак имаше нещо различно. Погледът й мерна минувачите долу, запътени нанякъде, малкия магазин в гаража на съседите, отворен вече, врабците на дървото долу под прозорците под нея...
После бе привлечена от стената на отсрещния блок. Нещо необичайно се случваше там. Сякаш от земята бе поникнало скеле, а върху него, увиснали на въжета, работеха две момчета. Отначало не видя какво точно правеха, но малко по-късно върху стената се откроиха линии, цветни петна... О, Боже, те рисуваха...
Изведнъж стотици въпроси поникнаха в съзнанието й като зелени стръкчета. Каква щеше да е картината, дали само на тази стена, дали на цялата или само на една част, на кого е хрумнала идеята, какъв ли е този човек, дали момчетата бяха художници или просто любители... И още, и още... Сякаш съществото й дълбоко в нея се бе разбудило. Чувстваше се по-жива от всякога.
Отвори прозореца, усили мелодията, която звучеше по радиото. Не знаеше защо го направи, може би за да привлече вниманието им... Но те работеха, бяха се съсредоточили. Вече се виждаха цели пасажи от рисунката, а тя обещаваше да е голяма и интересна. А може би правеха реклама на нещо... Някаква птица се появи в единия край на стената, приличаше на орел.
Може би щеше да се окаже пейзаж, планински или гора... Сигурно бяха от някоя екоорганизация за опазване на природата. Едното момче, русото, се обърна, забеляза я на прозореца и й махна усмихнато с четката. Тя също му махна. Често й казваха, че е симпатична, дори флиртуваха с нея, но като видеха количката, нещо сякаш ги пресичаше и си тръгваха.
Примирила се бе с положението си и не хранеше илюзии за принцове. Най – много да се събере с някой като нея, но дoсега не се бе случило. Само въображението не се примиряваше и палуваше ли, палуваше... А тя укорително следеше неговите приключения. Е, не отричаше, че й харесва, но нищо повече. Оставяше се да я баламосва ей така, за разнообраазие.
Следобедът мина почти незабелязано в ядене, четене, слушане на музика, чистене, доколкото бе възможно за човек в нейното положение, говорене по телефона с приятели, рисуване и други дребни дейности.
Опита се да прерисува онова, което момчетата от сутринта се стараеха да изобразят на стената. Е, не се получи същото, но рисунката беше сносна. Накрая реши да се разходи. Всъщност, щеше да повърти количката в квартала, което понякога бе забавно, а друг път можеше и да е досадно. Зависеше от настроението и малки дребни детайли от реалността. Камъчетата, които обръщат колата...
Съседката от първия се притече на помощ, както обикновено. Интересно, винаги се появяваше помагач. Даде си сметка, че откакто обитаваше този квартал, не се бе случвало да стои пред непреодолимите стъпала и някой да не й помогне. Сигурно онзи нейн ангел хранител бдеше над нея непрестанно и не позволяваше това да се случи...
И този път излезе безпроблемно и дори симпатичното бабче я придружи до малкия спретнат магазин. И без това се канеше да пазарува. Помотаха се между няколкото щанда, взеха това-онова, разходиха се из неголемия парк с детски пързалки и люлки, купиха вестници от будката, пликче фъстъци и се запътиха обратно. Междувременно момчетата не се виждаха.
Явно бяха в почивка, но като се върна в малкия си апартамент, от прозореца мерна с крайчеца на окото си художника – изпълнителя на гигантския замисъл. Така го кръсти тя мислено. Беше се покатерил отново и смело увиснал във въздуха точно над нея, т.е. срещу нея, така че гледката бе повече от вдъхновяваща.
Вечерта, когато си бяха отишли, а тя уморена от необикновения за нея ден, положи глава на меката възглавница и затвори очи, сънува художника и неговата картина. В съзнанието й тя оживяваше и момичето се разхождаше в нейните зелени пътеки, а птиците прелитаха току над главата й. Отдавна не й се бе присънвало, че ходи на собствените си крака и това за нея бе истинско чудо, което на другия ден продължаваше да прехвърля в съзнанието си.
Рисуването върху отсрещната стена продължи три дни. Рисунката в завършен вид бе великолепна и внушителна. Сивата скучна стена завинаги бе изчезнала, бе се стопила в есенната мъгла. Гледката от прозореца й обещаваше никога повече да не бъде тъжна и скучна.
След някое време тя разбра, че на много места в града се бяха появили подобни картини и мислено си обеща да се разходи и да ги разгледа всичките - тя и инвалидната ѝ количка.
Автор: Марина Константинова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
