Шефе, уволнен си!
Реплика, която на много от нас ни се е искало да изречем в определен момент, когато сме стигнали своята точка на кипене.
Всеки е минал през „пътеката” на следното : понеделник сутрин, душата спи, мислите са още разпилени, ароматът на кафе едва достига до мозъчните клетки. Вървиш замислен към вратата на офиса. Отваряш я бавно и си поглеждаш бюрото – купчина задачи. Сядаш с въздишка и започваш...
Два часа и две кафета по-късно вече си хванал работния ритъм. Свършил си не малка част от работните си задължения и мислено си ръкопляскаш. Осъзнаваш, че края на месеца идва, съответно и наградата за труда ти няма да закъснее. В един момент дори си даваш сметка, че въпреки някои леки спънки, два-три дразнителя из офиса, си обичаш работата. Самомотивираш се да работиш... НО! Уви – тази понеделнишка идилия бива прекъсната от досадното „Шефът те вика!”
Ставаш от бюрото си и се запътваш към кабинета му, с мислите „Какво пак?!”
Прогонваш тази досада с идеята, че може и пък за нещо хубаво да е, в крайна сметка защо си се впрегнал последните месеци да си вършиш съвестно работата, с идеята сам да се порадваш на по-добри резултати в един момент, та нали за твоето лично добро е всичко. Преборил си себе си в много отношения, пратил си ината си на почивка, с идеята тази работа да я бъде...
Стигаш до вратата, отваряш, сядаш... слушаш, слушаш и на 15та минута спираш. А-ха! Тази песен вече ти я пяха миналия месец. Този човечец, който също има душа, семейство, хобита, собствен шеф – какво си въобразява?!
Мислиш си „мило началство, не така. С мрънкане не става. Това го слушах и миналия и по-миналия път, правя всичко по силите си, но ако продължаваш да ми „триеш сол на главата”, 100% от мен няма да видиш. Ти въобще на моя стол сядал ли си?”
Кимаш, проявяваш разбиране, взимаш си бележки от всички забележки (нищо, че тоя репертоар го знаем... това началствата само да опяват като дърти свекърви ли знаят? Аз , ако си отворя устата?) и се връщаш на работа. Естествено, следващите два часа минават в размисли „къде я обърках пък сега?”
Впрягаш се, работиш, тревожиш се и в един момент! Лампичката светва! Добре де, не си идеален служител, но как пък един път не ти казаха едно „евала” поне, за всичко, което си постигнал, как пък веднъж никой не забеляза, че оставаш 15 до 30 минути повече, за да си довършиш работата. Закъснееш ли 2 минути, ти се вади душата, но иначе няма проблем.
Мислиш, мислиш и си даваш сметка, че не си единствения с подобно оплаквания. Та те половината ти колеги вече са кой на успокоителни, кой пред нервна криза, кой си върши работата през пръсти. В този момент си даваш сметка, че може би не ти си проблемът, не твоят подход е грешен.
Разсъждавайки, стигаш до извода, че няма как един процес, който е като часовников механизъм да върви и работата да не е тягост. Представяш си цялата йерархия във фирмата като е пирамида и осъзнаваш, че върхът й е крив. Как пък един не се сети?
Как пък въпросното началство не се замисли какво му куца на него, за да смени 15 човека за половин година? Много е лесно оправданието – „ми то тази работа не е за всеки”, което често ония дразнители из офиса повтарят, а в същото време и на тях им се иска да не са там.
Накрая ти прикипява, сдържаш си все пак критиките за себе си (нали се научи, че човек, който не иска да му се помогне, няма смисъл и да се опитваш). Така и така ще си глас в пустиня и накрая простичко заявяваш – „Шефе, уволнен си!”
Естествено, не по този начин, а просто казвайки, че напускаш и си връчваш предизвестието. Ти си тръгваш, всички остават, но почват да шушнат, да питат, да казват, че си взел правилното решение, а на тях като не им изнася – те какво още правят там? Само горкото началство не осъзнава, че преди теб и след теб ще има още много.
Какво си въобразяват тия хора не знам – визирам всички: тийм лидери, частни собственици, мениджъри, директори, управители и т.н.! Това, че стоиш зад едно бюро, зад една фирма, зад нещо, което е твое, не те прави безсмъртен. Днес си шеф, утре може да смениш стола с лопата примерно и тогава да попаднеш на онзи служител, с чиито търпение и нерви си имал неблагоразумието да си експериментираш. Сякаш много от работодателите забравят от кое стъпало са тръгнали и те.
Обещаваха си, че няма да станат като своите предишни такива, обещаваха си да бъдат по-човечни и в едни момент забравят. Сядат на онзи коварен стол и дори не осъзнават как унищожават всякаква мотивация у един кадърен служител, с неправилен подбор на 2-3 думи (едно неправилно подбрано изречение, понякога може да развали фасона на 15 минути лекция). Отрезвете се, хора!
Никога не съм харесвала големите фирми, където обикновеният служител е стигнал до по-висока позиция и някой му е позволил да си забрави човечността на старото бюро.
Мили началства, не забравяйте, че и вас ви преценяват на интервютата за работа, не забравяйте откъде тръгнахте. Не на последно място – не забравяйте, че там където няма човечност и душа, колкото и висока (според вас) заплата да давате – не всички са подвластни на финикийците. Спрете да обвинявате служителите и се замислете – защо това текучество, какво се обърка в цялата система, че всички бягат.
Един човек през живота си може да смени много работодатели, докато намери мястото, което ще му пасне като на кафето мляко, но вие сте създали вече нещо, а хората бягат от него през няколко месеца. Не винаги проблемът е в телевизора на отсрещната страна, може и у вас да е.
Не всичко опира, до писанията из разни учебници и списания за ръководене, а до човешката личност и как оставяте външния свят да ви влияе. Не си позволявайте и да забравите, че всеки път, когато някой си тръгне от вас по собствено желание – това е вашето уволнение от работата, която вършите, не е само негов, но и ваш провал.
Сега дълбоко въздух и обувате обувките на служителя за малко, за да намерите общ език.
Автор: Д.
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
