От време на време ме връхлиташ... усещам се все едно съм там, в София, при всичко познато, защото там всичко ми беше познато. Бях свикнала страшно много със страшно много неща.
Чак усещам дупката като пиша сега. Усещам лекия вятър, усещам как слънцето огрява улицата към магазина, усещам как се затваря асансьорът до седмия или втория етаж. Усещам как си събуваме обувките и се просваме на леглото да ядем сладко, как се въртим в стаята и се чудим как да се нагласим, какво да правим, бяхме другари, пълни другари... във всичко, винаги.
Сега аз съм тук, а ти все още си там... вече малко по-различен, малко по-пораснал... малко по-зрял... можеш да живееш сам и да вървиш напред сам. Аз също сякаш. Дадохме си много. Дали се срещнахме точно когато трябваше, точно когато само нашите две ръце можеха да ни измъкнат от калищата, в които бяхме затънали. Може би да.
Със сигурност да...
Чудя се можем ли отново да бъдем заедно. Чувствам се като пътник... поел по някаква пътека... ти също си малко встрани, вървиш по твоята пътека... знаем, че сме тръгнали, но все пак хвърляме по един плах поглед встрани...
Значиш много за мен. Не знам как да въплътя в тия прости думи това, което е в сърцето ми. Вече не искам да ти се обаждам и да ти говоря... не върши работа, не е на място, малко време е минало, но все пак сме други и говоренето само обърква и тежи... така го усещам.
Но не знам, може би просто живееш в мен и от време на време си избиваш на повърхността... Я като сълзи, я като някакво усещане, което е станало автоматично, дори да го няма дразнителя в реалността..
Много ми е трудно понякога, зверски трудно...
Сигурно никога повече няма да видя входната врата у вас, никога повече няма да си се усмихваме, докато вървим из Морската, сигурно никога повече няма да ме прегърнеш и да се отпусна в ръцете ти - не като някакви, просто като Аз и Ти. Липсваш ми.
Толкова съм щастлива, че животът ме срещна с теб... И ми е толкова мъчно, че сега имам само това щастие за моментите, които сме имаЛи...
Нещо в мен се разкъсва, че трябва да те пусне. Защото ти ми дари толкова много... И когато си тръгвах преди месеци, някакво копче се беше натиснало и беше спряло спомените за всички тези мънички моменти... може би, за да мога все пак да направя крачката... но сега вече явно съм достатъчно силна, за да потекат отново през мен...
И да кажа, че ги обичам с душа и сърце... и ги оценявам с всеки атом съзнание... и ужасно ме боли, че точно ти не си до мен... Точно точно точно ти от целия свят и всички възможни хора на него...
Автор: Анонимен
Прочете още избрани материали от наши читатели в рубриката Из Edna@:
Любов, ти си една голяма глупачка
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
