Те бяха малки, пъргави и сръчни – винаги заети с работа! Те са ме отгледали, хранили, обличали. Преждата, която са изплели, сигурно ще опише няколко пъти земното кълбо! Какво беше изплела? Ами, кажи-речи, всичко вкъщи – и дрехите ни, и покривките, и пердетата…Изтъкала е толкова много и красиви постелки, чаршафи, кърпи, че има и за моите внучки.
Добрите мамини златни ръце! От многото работа се бяха разтегнали сухожилията на палците им. На два пъти й ги оперираха и пак не спря да плете, да шие. Казваше:”Не е страшна самата операция, по-страшно е да гледаш как лекарите и сестрите се подготвят за нея.После, с упойките, не усещаш болката…” Друг беше нейният страх: “Като се свършат преждите, значи ще си отида и аз…” Без да й казвам, прибавях кълбета в шкафа й.
Родила съм се в осмия месец.Тежала съм 1,800кг и,както казваше мама,”приличала съм на синя жаба, настъпана на улицата”!Тя не усетила, че ме ражда.Но после гледането на толкова малко “недоносче”се оказало трудно и рисковано в онези години, когато кувьози у нас нямало.Жегата била юлска, тракийска. Пловдивските тепета дишали с огнени езици.Точно тази жега изиграла роля на кувьоз, защото зимните недоносчета ги гледали като котета – пред фурната на печката.
Гледали ме всички в родата – баби, лели, братовчеди,защото и по реда си съм била най-малката Петра. Всеки ден идвал вкъщи д-р Кантарев. Мама изписала цял тефтер със съветите, които й давал, с рецептите за моите каши и сокове.И когато съм станала на 40 дена, личицето ми било вече било като топчица. Татко ми се радвал: “Мънинка, ама най-хубавка!” И до днес в родата се повтарят с усмивка тези му думи! А мама станала”специалистка” по отглеждане на недоносени бебета – от цял Пловдив идвали при нея да се “образоват”!
Мамините обичливи и добри ръце ме направили човек.Толкова съм била малка, че ме хранела с лъжичка за сладолед – от Мишо сладкаря я измолил татко! В ония купонни години всичко било кът – и храна,и дрехи,и сапун, и прежди…Умелите ръце на мама изплитали, преплитали по много пъти преждата, купена с купоните, и така ни обличала двамата с брат ми, че всички се радвали на премените ни. Идваха при нея баби, майки – да им даде моделите, да ги научи как се плетат такива красиви блузи, жилетки, рокли…До края на живота си тя остана прочута и изкусна майсторица!
Сплиташе косите ми на плитчици, които като златна корона обгръщаха главата ми. После сплиташе и косите на дъщеря ми. Връзваше най-причудливи панделки. Плетеше шевици, гайтани и с тях връзваше плитчиците. Обичаше всичко красиво и умееше да го подарява на хората. С интерес я гледах как работи.
Всичко, което вършеше, й доставяше удоволствие. То я правеше щастлива! Спираше се и с усмивка оглеждаше резултата от труда си – любуваше му се! Подреждаше си преждите за плетене и тъкане и си говореше: ”Тези, по - едрите, са майки - квачки, а по-ситните, са пиленца. Трябва да се редят така, че да се погаждат – да не се карат боите!” И се получаваха едни цветни дъги – грееха и радваха очите!
Шушнеше си около стана и си тананикаше или си пееше тихичко. Вълнуваше се много от съдбата на агънцето от песента “Заблеяло ми е агънце”. Пееше ни я със сълзи в очите си, защото агънцето остава без майка си Рогуша, и ни обясняваше:”Дете без баща е сирак, но без майка е кръгъл сирак!” Жалеше всички, които си нямат майки, баби. На тях помагаше най-много. Изплиташе им терлички, дрешки, защото:”Кой ще им изплете на тия деца?!” А нас учеше така: “Ако ви подарят нещо, вие подарете повече, ако вземете нещо в заем, връщайте го двойно!”
Когато татко си отиде от този свят, за нея, за нас слънцето угасна. Но тя успя да надвие мъката си и заживя с нас, с нашите грижи, с нашите радости! Казваше ни: ”Светът е за двама, но си има работа женска и работа мъжка.” И учеше брат ми и моя съпруг да подреждат зимнината, да се справят с ремонти, също и със земеделска работа. Беше расла на село, учила беше в земеделско училище и, което знаеше, гледаше да ни го предаде и на нас – сдобили се със селски дворове и къщи.Колко инструменти изпотрошихме, но тя ни окуражаваше:”Толкова сложни изпити сте взели, та на това ли ще се предадете сега?!”
Мама умееше да живее в сговор и в мир с хората. Умееше да прощава, защото приемаше различието като даденост, която не бива насилствено да променяме. Беше опора за нас, за приятелите ни, разбираше се и с млади, и със стари. Как ни утешаваше, когато в началото на промяната мръзнехме по опашки за хляб, за мляко! “И по-страшно е било – казваше тя.- Четири години баща ви с усмивка и със здравец изпращах на фронта, защото не исках и да си помисля, че няма да се върне!”
Неизбежни са разминаванията между поколенията, но когато се появяваха различия в мненията ни, тя мъдро ни думаше:”Като станете на моите години, ще ме разберете!” Колко права е била! Ама трябва да го изживееш,за да го разбереш, за да го приемеш.
Връщам се назад в годините и си спомням как на “Момината вечеря” (преди моята сватба) мама ни закичи мен и Младен (съпруга ми) с китки, към които беше прикачила по две жълтички с думите: ”Дарявам ви по малко злато, защото знам, че ще го оцените! Дъщеря ми е златна, а ще имам зет – сребърен!”
Спомням си и някои моменти, в които съм грешила, не съм дооценила труда й – от бързане, от непредвидливост! А житейското верую на мама беше: ”Не правете това, което искате на вас да не ви правят!” През целия си живот тя строго го спазваше. И си отиде чиста пред нас, пред всички, пред съвестта си!
Мили хора! Вие, които четете тези редове, ако до вас са вашите майки, вземете ръцете им, целунете ги и им кажете: “Благодаря за всичко, мила моя майчице! Обичам те!” Направете го сега, веднага, защото …утре може да е късно! Аз вече не мога да го направя! Затова го написах…
Петра Ташева
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".