Не понасям заглушаването на емоциите, не понасям липсата на радост, камо ли пък тази на любов. Не понасям и потисничеството и робското поведение, изобщо не понасям нищо, коeто нарушава свободата ми и волята на мисълта ми.

Ограничения, граници, норми, клетки, решетки, преплетени мрежички, отдушници и аспиратори – все заместници на свободата. Колко може да издържи душата? А мисълта? А нещото, извън нея? Какво ли е там?

Изобщо наподобява ли нормалността, тази, която граничи с разперените криле? Може би е ъгълът, на който да поспреш, да поемеш дъх, да осъзнаеш, да осмислиш  Нещото, резултат от един зле написан сценарий, режисиран от един не дотам добър артист.

Аз съм главният герой. В позицията на такъв си мисля колко по-лесно би било, ако всичко зависеше от безпредела, от онова, което е извън мен, което ми се искаше да можех да не контролирам. Но не! Вътрешната борба преди всичко! Борба на личността, борба с обстоятелства, хора и събития, борба със самоличността!

Цял живот търсиш себе си. Намираш ли се? Намирам ли се? И как да се намеря, като съм част от всестранни и безброй различни роли и лица? Онази важна част, която откривам във всеки и във всичко. Онази ценна частичка от очарованието на фриволността. Да, фриволността, защото все нея откривам в другите, в света.

Ами, да се опознаем тогава. Не, да се намерим! Не, не, по-скоро да си пропомним кои сме! Коя съм аз и кой си ти? Можем ли да си дадем шанс за нови спомени, онези, които да възродим в реалността си, тази, сегашната?

Понякога си мисля, че се познавам. Дотолкова съм сигурна, че съм готова със зъби и нокти да браня самоличността си. Но колко време трае едно бранене, една идентичност, една самоличност? Година, две... При мен година и половина – това е моят оптимум, така съм забелязала. А после?

После само наслагвам, надграждам, покривам с пластове прах, но от онзи хубавия, вълшебния... Eто я и новата ми самоличност. И пак си казвам с онази убеденост: "Да, тя е, това съм аз! А колко те търсих?! Приятелко, открих те! Била си пред очите ми, но не те видях, била си пред носа ми, но не усетих аромата ти. Добре дошла!"

Минава година и половина и какво - ново просветление! Еволюция на духа, растеж на душата, лепнете му какъвто и да е етикет – шарен или черно-бял, все едно. Лутането продължава. Разликата е в обръгването – колко хубава българска думичка.

Вече не ти пука за онова, което през годините си наричал емоционалност, сега просто го наричаш изтръпналост, от онази с многото иглички. И така игличка след игличка започваш да говориш не за любов, а за самовлюбеност, не за щастие, а за eго, не за хармония, а за самота.

 Да, самота! Един приятел я нарича вечната тема на живота. Тя, самотата със своята красота. Възпротивих се тогава и казах: "Как така? Вечната тема не е ли любовта?"

Не, размислих после. Тя, любовта си съществува, тя присъства, тя е във всичко и във всеки, тя е от векове, тя е вечност. Няма какво да се говори за нея, няма как да я обясниш. Какво можеш да ѝ кажеш? Колко е красива, колко е внушителна, как обича? Как можеш да я наречеш? Очарователна, страстна, плътна или наситена? Тя просто се рее в широтата на аурите ни и се носи из въздуха. Нея не можеш да я обясниш.

Тя просто е! Винаги ще е!

Но виж самотата, тя е вечна тема, тя е времето между липсата на любов и наличието на такава. Паузата между двете е наречена от мен емоционален вакуум. Ето, затова може да се говори много за нея. Как да я преодолеем, как да я надскочим?

Да, време е за нова самоличност. Защото самотата дава и отнема, но повече ни дава. Няма нужда да се справяме с нея, няма нужда да се борим с нея и безплътно да се опитваме да я изгоним.

Тя просто ни изсмуква. Поглъща ни и ни освобождава едновременно от душевната отрова, изразена в горчивината на сълзите, в оглушителните викове и застиналите гримаси.

Очиства ни от себе си и в крайна сметка ни оставя зейнала паст, дълбока, тъмна празнота, вляво на гърдите. Крещи за любов, копнее за вълни кипяща кръв в артериите, която да облее страните ни, която да ни накара да почувстваме чистата, невинна свян.

Да, тази самота много ни помага. Тя кара клетките ни да запърхат като току-що пробудили се какавиди, които разтварят крилете си и са готови за нов живот.

Ето това, драги, си е чиста загуба на самоличността. Тогава чисто и просто пулсираш в ритъма на любовта. Това е онзи вълшебен прах, за който говоря. Искам повече от него. Искам да го запазя за повече от година и половина.

Искам го за себе си, искам го за всеки. Само тогава ще можем да си говорим за самоличността като такава. Не за търсенето ѝ, не за намирането ѝ, не и за загубата ѝ, а за вечността ѝ, наречена любов!

Добре дошла, нова самоличност!

Автор: Борислава Славова

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".