Беше Гергьовден. Съпругът ми спазваше някои правила и на голям празник не позволяваше нищо да се работи. Майка ми се захвана да приготвя агнешкото за обяд, а аз реших да се пораздвижа малко. Зимата беше дълга и студена. С Рекс правехме къси разходки сутрин, преди да отида на работа. И двамата бяхме зажаднели за въздух, слънце, зелени поляни и дълги преходи. Взех две шишенца с вода в брезентовата си чантичка, надянах синджира на шията му и тръгнахме.
Времето беше тихо, спокойно, слънцето още не жулеше силно. Хванахме пътя нагоре към Големия юг.
Толкова често бях вървяла този път като дете. Бяхме една тайфа от десетина малчугани. По цял ден се щурахме из квартала, из поляните и горичките, и тук на Големия юг идвахме. Никой не ни търсеше, дори не ни попитваше къде сме били. Животът тогава беше спокоен.
Преди Големия юг имаше лозя. По ония времена Общината реши да облагороди тукашните местности. Раздаде парцели на хората, кой каквото иска да си направи. Така се появиха малки вилички, китни градини и добре гледани лозя. Но после дойде демокрацията, която някои недоброжелателни хора изтълкуваха като слободия. Виличките станаха жертви на кражби и разрушения, а който добър стопанин посееше нещо, не смогваше да прибере реколтата си. Е, и ние като деца се качвахме по черешите и кайсиите, ама ей така, да си опитаме от сладките плодове. Знаехме, че правим нещо забранено, набързо си откъсвахме по малко и бягахме да не ни хванат. Щяха да ни намалят поведението в училище, тогава така беше.
Спомняйки си всичко това, вървях покрай изоставените и запустели места. Нямаше помен от вилички и китни градини. Тревата и храстите бяха завзели околността. Всичко тънеше в забвение, само спомените нахлуваха един след друг в главата ми. Имаше голяма каменна чешма някъде в ниското под Големия юг. Не бях ходила там от 40 години. Слънцето вече се издигаше високо, Рекс отдавна беше изплезил езика си и дишаше учeстено. Прииска ми се да се наплискам със студената вода от чешмата. Забързах се да стигна по- скоро до нея, но все не я съзирах напред.
Изведнъж зад една голяма слива се показаха няколко камъка, обрасли в трева. Приближих се. О, не! Това беше чешмата от моето детство, но както то си беше отишло безвъзвратно, така и чешмата беше загубила своя живот! Чучурът, от който течеше водата от детските ми спомени, стърчеше безмълвен и сух. Коритата бяха изпочупени, разкривени и в тях вместо да играят проблясъците на слънцето върху водата, растеше буйна трева. Отстрани имаше специални поилки, но вече никой добитък не се разхлаждаше в тях.
Гледах онемяла с широко отворени очи. Не исках да повярвам, че още един от моите детски спомени завинаги е останал в миналото. Дори надписът на чешмата едва личеше: "построена от коневъдно стопанство "Вихър" 1946 г.". Мъка обзе сърцето ми. Натъжих се. Съжалих, че съм дошла до тук. Исках да остана с детския спомен за Голямата чешма. Подръпнах Рекс, който беше легнал за почивка и бързо се отдалечих.
Минах, не минах стотина метра и видях покрай пътя голяма купчина тухли, хоросан и други строителни отпадъци. Не след дълго друга такава купчина. И още, и още. Купчини боклуци от пластмасови туби, захвърлени стари дюшеци и дрехи. И всичко това тук в гората. Бързо се опомних в кои времена съм, защото там, в детските ми спомени, нямаше такива купчини. Свих по една странична пътека, по която знаех, че се отива горе на билото. Исках да избягам от мръсотията, да погледна от високо красивата местност и да вдъхна от въздуха на птичките.
Застанах по средата на най-високото място. Погледнах на юг – долу на полянката кротко пасеше стадо козички. Пастирът се беше скрил под дебелата сянка на едно дърво и сладко придрямваше, опиянен от песните на птичия хор. Погледът ми се плъзна встрани – ето го там пътят за Пчелина. Няколко коли се движеха по него, но изглеждаха като детски играчки. На изток се бяха ширнали нивя, виждаше се и пътят за Търговище.
Обърнах се на североизток. Ето го моят град – целия като на длан! Взирах се в сградите и се мъчех да разпозная коя коя е. Виждаха се куполите на църквата и на кулата на училище "В. Левски". В единия край на парка беше стадионът, а в другия – болницата. В центъра беше високата сграда на Общината и интересният покрив на Културния дом. Вдясно се издигаше хотел "Разград". В далечината се виждаше гарата, а по-близо ж.к. "Орел". До панелките се червенееха покривите на къщите от нашия квартал. Сградите се редуваха с пищна зеленина. Това беше моят град, моят малък свят, част от моя живот. Стоях неподвижна и се наслаждавах на изгледа. Сърцето ми биеше учестено, а гърдите ми вдишваха въздуха с пълна сила. Искаше ми се да полетя…
Слънцето преваляше на запад. Обърнах се за последен поглед, преди да поемем с Рекс пътя надолу. И там, малко встрани, съзрях "майския сняг" - същия от моето детство, дори сега беше станал по-голям и разкошен. Леко полюшваше отрупаните си с цвят клони, а ароматът му нежно галеше ноздрите ми, както преди 40 години.
Автор: Диляна Колева
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
