Искам да се променя.
Исках го в пубертета, исках го преди двадесет години, исках го миналото лято, и по Нова година, и всяка неделя вечер го искам...
Искам да бъда някоя друга. Тази, другата, дори на вид ще е различна от мене – ще е по-слаба, по-висока, с по-гъста коса, с по-високи скули и с нос, който не е така чип...
Тя ще бъде умна, сдържана, търпелива, начетена...
Тя ще привлича, ще омайва, ще респектира другите.
Нея нищо няма да я спира, да я плаши, да я спъва.
Нея никога, ама никога, няма да я видите с бримка на чорапогащника, с размазано червило, с потно чело или с измачкана пола...
Тя, за разлика от мен, ще предпочита да пъшка във фитнес салона вечер, вместо да лежи на дивана по пижама, да яде фъстъци и да зяпа криминални серии по телевизията. Освен това, за радост на приятелите си, тя ще е щедра, великодушна, интуитивна, толерантна...
Чувам да ми казват отвсякъде, и в списанията го пише, и от телевизията ми го съобщават: "Можеш, можеш, можеш! Стига да искаш!"
Абе, че искам – искам. Преди години цяла седмица не хапнах нито троха, защото трябваше да вляза в едни нови и елегантни дънки.
Да, ама имах много силен мотив: исках да се появя – такава, силно вталена и дънково неустоима – пред един льольо, дето ме заряза... За да си каже: "Лелеее, какво парче изпуснах!". А сега нямам такъв мотив.
Не че не ми се намират близки хора, които да ме стимулират. Имам си ги, естествено. Майка ми, моята приятелка Катя, синът ми... Не, майка ми веднага отпада като стимул. Защото тя иска да се променя заради нея – променена, аз може би няма да ѝ се карам, че яде пасти, въпреки диабета, че отваря вратата всеки път, когато някой звънне, без да погледне дори в шпионката, че ми преразказва по телефона любимите си индийски филми...
Катя? Катя също не става. Защото тя така ме обича, че всъщност е съгласна с всичко, каквото измисля и ме харесва всякаква.
Синът ми? Божичко, той ще се зарадва до няма и къде от промяната, отдавна ми е заразправял колко съм задръстена, колко съм демоде, колко съм ретро... Че умира от срам, когато ме гледа как не мога да се справя нито с видеото, нито с таблета, нито с компютъра...
Чувам някой да казва: "Абе, заради себе си направи тази промяна, ти да се харесваш, на тебе да ти е хубаво!" Е, да де, така е, ама...
Няма защо да го крия, мъничко се страхувам.
Защото не знам дали има връщане назад. Ами ако не се харесам такава, променена?
Ако всички кажат: "Браво, яко, шашна ни, страхотна си, ти ни хвърли в оркестъра...", а аз не се одобрявам, не се познавам в тази, новата?
И ме е яд, че не мога да си бъда предишната, без да рискувам да чуя: "Е, излагаш се, толкова те харесвахме, как можа да не издържиш..."
Всъщност какво ми е чак толкова, много съм си добре.
Поне съм си аз, нали така?
Автор: Петя Александрова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
