Днес тя е странно мълчалива.
Погледът ѝ, концентриран и всеобхватен друг път, сега дори не прави опит да задържи, да обгърне с топлина неговите думи. Не му убягва.
Забавя темпо. Спира да ѝ говори за проблемите и радостите си. Бързо загърбва онези неща, постоянна тема на разговор, които обикновено назовава с термина "приоритети".
Слива се с нейното мълчание. Вече е нейната тъга, нейната болка. Тишината става безмерна, но не и плашеща. Тя забива поглед в пода. Той протяга ръка. Пари.
Приятно е докосването на споделената мъка. Нещо в нея се свива. Иска да си тръгне, да се махне. В такива моменти лудо се мрази, че му го причинява.
Него обаче не го е страх. Дори не трепна. Пак си носи наръчника за справяне в трудни ситуации. За какъв наръчник става въпрос, та той добре разбира света без никакви жалки подобия на инструкции за постигане на вечно щастие. Да, няма и следа от съмнение, ще мълчи до точния момент. После ще подложи меко рамо, на което тя да облегне натежалата си от мисли глава.
Усеща очите му върху себе си. Стряскащо силни са, играят си с умението да проникват отвъд хора, ситуации, обстоятелства.
Разкрита е. Остава само словесно да изрази насъбралото се у нея. Той няма да отстъпи. Пука му. Интересува го. Иска тя да е добре. Боли го. Тя го прочете.
Сега вече знае със сигурност, че се огледа в очите му. Там видя отражението си и то ѝ хареса. Щом се загуби, просто отправя взор към него и отново се открива. Нелогично. Непонятно. Факт.
Близостта на рамото му действа успокояващо. С периферното зрение улавя контурите на заобикалящия ги свят. Идва от много далеч. Сякаш се завръща от пътуване, чието най-голямо вълнение всъщност е бил копнежът по дома.
Готово. Пак се огледа в очите му. Нейните бяха навлажнени, неговите – спокойни, търпеливо чакащи, нежни, обичащи. Сля се с погледа му, потъна в него, а когато отново изплува, разбра едно – преодолели са зависимостта от думите.
Толкова е простичко. Поглед, който без думи казва много. Всичко. Очи, които четат в насрещните неизреченото.
Може да остане така загледана незнайно дълго време. Пропълзява безшумен мрак. Време е.
Изправя се. Усеща се силна. По-силна от преди. Иска той да върви до нея. Хубаво ѝ е.
Той се усмихва. Прочел е взаимност. Другото – после.
Автор: Вероника Дашова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
