Спокойна неделна утрин. Слънчевите лъчи още рано сутринта озаряват всяко кътче от малката къщурка и "оцветяват" всичко в красиви топли цветове. Светът е по-красив. Нежен ветрец гали сетивата, а птичата песен носи вестта за пролет, за спокойствие, за хармония.
Представям си, че съм малка птичка, която може да лети – високо в небето, сред облаците дори. Те са меки, бели, пухкави – като онова меко одеялце, с което ме завиваше, когато бях дете. Помниш ли го?
Кацвам на една брезичка – крехка, още неукрепнала – и тя е като мен, все още расте. Сега е времето, в което да се научи да се бори с бури и ветрове, с дъждове и горещи дни. Тя е така тънка, така малка, а в същото време се усеща желанието ѝ за живот. Клонките ѝ се преплитат в играта си, като поклащат малкото листенца, успели да се покажат на света. Сякаш чувам смеха им – сякаш кикот на дете, потопило се в мечтата си.
Тя е щастлива, защото е преодоляла поредния топъл ден и вледеняваща нощ. Радва се на моята компания и благодаря мълчаливо, че е там и че сподели този миг. И отлитам…
Кацвам на перваза на едно отворено прозорче. Не знам какво ме привлече – някаква топлина излъчва тази къщурка. Дали е ароматът на топла закуска и пролетни цветя, поставени точно до нея на масата или пък може би привлича песента на жената, която тихичко припява с радиото, не мога да отговоря, но започвам да се чувствам някак на място.
Затварям очи, започвам да тактувам и усещам как се понасям в танц. Една напред и две назад…Ах, че е хубаво. Залитам и за да не падна, отварям очи. Спирам се. Тази жена ми е някак позната. Това е майка ми?!
Едно малко момиче се приближава. Косичката ѝ е сплетена на две и нали се сещате за онези смешни панделки – е точно такива са вързани на крайчеца на всяка плитка. Тя се смее. "Фръцка" дупе в ритъма на песента, а розовата рокличка се вее и образува вълни, като онези при отлив – при залез слънце, когато природата е най-спокойна и сякаш всичко успява да спре и да се огледа, когато цялата природа се наслаждава на това, че слънцето все още е горе в небето, а последните слънчеви лъчи даряват топлина.
Запяват заедно и танцуват – майка и дъщеря. Танц на отношение, приятелство и любов. Въртят се в кръг, а полите им се веят, както и косите им. Цветовете се преплитат в красива дъга, сякаш поляна от пъстри цветя… Пред очите ни минават минути, часове, години и в следващия миг се пренасям сякаш в друг свят – двете са там, в същата онази къщурка с аромат на дом, но са минали години. Малкото момиче е вече голяма жена – със същите плитки, падащи свободно по гърба и отново вплела ръце в тези на майка си.
Те се смеят, пеят, сякаш не стъпват по пода. Носят се из небесата на създаден от тях си свят – красив, необятен, по-добър и толкова истински. Благодарност! Изписана на очите. Нежност, излъчвана от всяко движение. Спират!
Майка ѝ се е задъхала, но продължава да грее усмивката на лицето – толкова женствено. Изписани са всичките преодолени трудности, всеки решен проблем се "чете" в мъничките бръчици около очите, но блясъкът им, той е вълшебен и е точно такъв, какъвто бе преди толкова години, когато с цялата си топлина ме завиваше с онова одеялце всяка вечер и целуваше челцето ми, пожелавайки ми лека нощ – и тя бе сигурна, спокойна, вълшебна, защото знаех, че ще се събудя, ще ме чака вкусна закуска, весела песен, чиста рокля и луд танц на доверие…
Дали сега, когато битът те обгръща и забързаното време не ти дава дъх да си поемеш, дали успяваш за минута да спреш, да се огледаш, да се сетиш?! Дали ще видиш, когато ни погледнеш, нас, твоите деца, искрената любов и благодарност, която изпитваме към теб?!
Благодаря ти, мамо! Благодаря ти!
Автор: Антонина Чобанова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
