Отвъд представите ни за добро и зло

28.11.2018 17:44

Осъзнавам, че те искам повече от всякога преди. Сякаш днес е първият ден, в който те виждам. Не ми пука какво ще се случи след. Искам само да бъдеш в мен. И миглите ми да напишат най-страстната поема върху тялото ти.

Опитвам се да си спомня цвета и текстурата на кожата ти. И не мога. Това ме вбесява. Бесовете са като демоните, но не живеят с мен винаги. Навестяват ме в моменти на слабост.

Още от Из edna@

Вчера обсъждах с приятелка способността си да убия човек. Ако имам кауза, мога да убивам по един всеки ден с внимателно премислени движения и шахматна схема на рисковете. Юнабомбър в женско тяло, без достатъчно силна математическа мисъл, но с достатъчно хитрост, която предoпределя успеха ми. Все пак вече 9 години живея паралелен живот, за който никой не подозира. Да спя с теб или да отровя някого? Не знам кое от двете изисква по-добро планиране.

Има дни, в които съм моно-, съставена от една единствена част. В тези дни е особено трудно, защото се превръщам в първично създание – без разум, който подчинява тялото ми и без душа, която непрестанно променя критериите си за удовлетвореност. Само тяло и страст.

Нямам никакво желание да се обяснявам, а само да си наблизо. Моногамността ми е толкова чужда, че искам тези дни да отминават бързо (и по възможност страстно). Ето днес е такъв ден. Мрачен и натежал, само за секс.

Когато ми звънна, май пропуснах да ти кажа, че съвсем скоро ще кацна на едно от твоите летища. След 15 часа полет кожата ми е попила всички миризми на пътешественика, нося спортни боксерки вместо любимото ти скъпо бельо от черна дантела, тесни дънки и бял потник. Косата ми е разрошена, нямам грим и седя с кецове по турски на летището. Така, както ме обичаше на бензиностанциите, когато се разминавахме по пътищата на България в дългите ни тайни пътувания.

Излизаш бавно от специалната секция за екипажи. С годините започнах да изпитвам физическа непоносимост към крю стафа, но винаги внимателно проследявам тътренето на куфарите им в специалната секция на чек контрола. Очите ми подминават с високомерие стюардесите и търсят пилотите. Всеки път, щом ги видя, се питам “Кой глади ризите ти, Любов моя? Никога нямаше да го правя за теб.”

Виждам те как излизаш. След полет, с измачкана риза, но остра яка. Остра като чертите на арийското ти лице. Боже, колко много те обичам. Но запазвам спокойствие и само се моля “Обърни се, Любов моя. Ако подминеш сега, нямам друг шанс да те докосна.”. Не ми достига въздух, зениците ми се разширяват, тялото ми е неподвижно. Само още миг и ще съм те изгубила. Отново.

Наблюдавал ли си как баристите изсипват еспресото в млякото и двете съставки се сливат, разпръсквайки аромат на удоволствие, асоцииран в мозъците ни така заради зависимостта. Искам така да се разлея в теб точно сега.

Ако Юнг е прав в своята Теория на синхронизма, ще се обърнеш в точния момент. Все пак имаме уговорка никой да не се обръща след “сбогом”, а не след месеци раздяла и потни от непоносимо страстни сънища нощи.

Обичам да засичам очите ти в профил. Как само обичам лицето ти. Възбужда ме способността ни да запазваме самообладание в подобни моменти.

Виждаш ме за секунда, но повече не е и нужно. Имаш бърза мисъл и само за миг си открил вратата, която ни е нужна. Стая с особен режим, която само екипажите знаят.

Вече Нищо няма значение в този момент, гърдите ми се пълнят с повече въздух, отколкото ми е нужен. Така успокоявам пулса си. Сърцето ми е тренирано в дързост. Тялото ми отдавна не допуска чувството за вина. Ако можех само да не те обичам. Щях да те целувам без да потреперя, но сега е трудно.

Зад вратата няма място за въпроси, нито за техните отговори. Само за телата ни. Аз и ти, две стени, пръсти, кожа, мускули, бързи движения, дъх, топлина, пот, бавни движения, трептене, конвулсии, сперма, сълзи.

Колко прозаични и елементарни сме в действителност. Цялата драма и страст на живота ни може да се опише с десет думи. После си тръгвам и никой не може да влезе толкова надълбоко в мен, както теб.

Хайде ставай, вземи ключовете за колата, бейзболната си шапка, целуни жена си за чао и отскочи до океана. Спри пред любимия си бар и ми звънни! Обади ми се с любимото ми: “Боже, колко те обичам.”

Аз ще стана бавно, ще се усмихна на децата си, ще прошепна нещо нежно на техния баща и ще тръгна към теб.

После ти ще ми кажеш “лека нощ”, а аз “лек полет”.

Отвъд представите ни за добро и зло се разпростира едно безкрайно поле. Ние с теб се срещаме там.

Автор: Мила А.

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".

Още: