Днес е хубав и слънчев ден! Пролетен!
Хората се измъкнаха от черупките си и започнаха да вдъхват живот на иначе обезлюдените зимни улици и паркове.
Излизам на терасата да се полюбувам на ясното небе, на слънцето, на новия живот. Въодушевена от мисълта за пролетта, първо обгърнах с поглед небосвода и това ме накара да се усмихна широко.
За миг почувствах как цялата тази светлина огрява посърналата ми в размисли душа. Но мигът беше твърде кратък и отлетя, щом сведох поглед надолу и се сблъсках с гледката пред мен...
Като в триъгълник, скупчени една над друга къщи, показваха намръщените си разбити муцуни. Посивели и почернели от ветрове, дъждове, снегове, от дълголетие...
Разбира се, имаше и такива, които се открояваха на предна редица с белотата си, като новите зъби в устата на някой старец. Всички обаче имаха важния брой етажи - 2, 3, а който искаше да стъпи още по-нависоко, беше си подхванал и 4-ти.
Грамадна работа, мисли си човек, когато гледа натам. Всъщност доста грамадански грамади е способен да направи българинът!
Знаейки обаче колко хора обитават тези къщи, всичко става толкова малко и незначително... Я някой дядо, я някоя баба, а на някои къщи им се случва щастието да си имат хем дядо, хем баба. Всички оцеляват и прекарват дните и нощите си в чакане.
Чакат да се върне някое от децата им, които работят в големия град. Чакат да се върнат внуците им, които учат по пустата чужбина. Чакат няколкото дни, в които големите им къщи ще се запълнят с радост и живот.
Мисля си колко изобщо останаха хората в тази държава. Като я обходя с поглед на картата, големичка ми се вижда, неизбродима.
А като зная каква шепа народ е останал в нея... смалява се, смалява се колкото една от тези големи къщи, които виждам пред мен.
Тези мисли съвсем ме натъжават и свеждам поглед още по-надолу.
А там, през замъглените ми от тъга очи, се чернее разнебитеният път. Разнебитен от ветрове, дъждове, снегове, от дълголетие... Тротоарите, като патерици от двете му страни, се опитват да придадат един по-здрав вид на болната картинка.
Но и те, горките, целите бинтовани в хартийки, в изпочупени клони, дето нападаха с последния сняг. Този пуст сняг все не го очакваме и все ни заварва неподготвени. То не бяха затворени пътища, то не бяха тъмни и студени нощи от липсата на ток.
Излизах пак на същата тази тераса и усещах как времето беше спряло и с него бяха спрели всички, които бяха длъжни да не позволяват това да се случи.
Но както винаги, всичко необходимо за тази цел липсваше, защото предвидените средства за подобни случаи все отиват там, където всички знаем, че отиват. И просто се молим да не се случи!
Пък и то природа, можеш ли, аджеба, да се бориш с нея? То тази борба отдавна сме я започнали, само дето все горката природа поема ударите и ако доста време великодушно търпя всичко, сега е дошъл моментът да си го връща. Твърде много се говори, когато се случи подобно такова бедствие.
Едни крещят, вайкат се, питат. Други чупят пръсти, въртят очички, оправдават се. Много малко останаха сами със себе си, погълнати от мълчанието. Зададоха си точните въпроси и намериха правилните отговори.
Това са същите онези хора, които прекрасно разбират случващото се около тях.
Същите онези хора, които не един и два пъти са били на границата между България и някой друг свят, който ги е блазнил с уреден и спокоен живот. Тези хора знаят, че бягството не е изход. Знаят, че този свят и живот си имат своите правила и ред.
Тези хора вярват, че живеейки по тези правила би трябвало да си щастлив навсякъде. Би трябвало!
След няколко дни е Великден. Иска ми се след всичките тези мъчения и плач да можем да го посрещнем истински в сърцата си, с възкръснали надежди за повече щастие и доброта!
Автор: Евелина Димчева
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
