Случва ни се да говорим за мечтите си пред другите хора.
Без да се усетим издаваме мечтателската си същност, от устните ни струят купища думи, пълни с енергия и вдъхновение, съпроводени от искра в очите, пламък адреналин в гласа… И точно тогава се появява някой, който задрасква тази картина, поставя й знак „Невъзможно“ и убива цялата магия и енергия на момента… Краде красотата му… Няма да мълча за това! Това е психическо насилие!
Обикновено хората оценяваме дадено действие за лесно, трудно, средно, възможно, невъзможно по свои разбирания и критерии. А тези критерии се крият в нас самите. Тоест, ние определяме нещата според някаква вътрешна призма. Ние пречупваме всичко през призмата на вътрешните си очи… Това значи ли, че имаме еднакви призми? Нима думата „невъзможно“, изречена от един човек, може да описва разбирането на друг човек?
Вероятно е възможно, но не е задължително. Особено в моментите, когато този друг човек изразява своята мечта ясно и открито пред други хора, напълно ентусиазиран и енергизиран. Енергизиран от това, че вътрешните му очи пречупват светлината така, че тя да пада, описвайки думата „ВЪЗМОЖНО“! Какво искам да кажа и срещу какво упорствам…. Върху това, някой да проектира своите комплекси върху мен. Ако той не може нещо, не е необходимо да казва, че и аз не го мога. Защото не може да е сигурен и защото според мен не е прав, щом в даден момент аз говоря видимо за реализацията на това нещо.
Просто не е честно някой да отсъжда, че не мога да се справя с нещо само защото е трудно за него. Нали затова сме различни хора, които се отличават с различни силни и слаби страни. Откъде е сигурен, че тази страна на мен не ми е силна? Няма да мълча!
На пръв поглед това са си някакви думи, изречени от някого, които не трябва да ми влияят. Които не са от голямо значение, които са просто думи.
Които нямат законова форма, разбира се, те са свободно изказани. Но…. Случайно да сме чували за силата на думите? За това, каква огромна манипулираща мощ имат… За това, че формират цяло светоусещане… И така, както съм повярвала, че мечтата ми е възможно да се реализира, след няколко отрицателно насочени думички ще съм по-малко убедена.
А след още няколко може и да клоня към такова съмнение, че чак да почна да се чудя луда ли съм за това, че съм преценила първоначално, че е възможно. А след още няколко след вторите няколко, ще съм забравила изобщо за каква мечта говоря и за това, че съм вярвала в нея. Думите имат силата да мотивират, но и да отказват. Да помагат, но и да вредят. Да насочват, но и да отдалечават. Да,… думите са силно средство. И тези, които ги пилеят, изказвайки вътрешната си позиция такава, каквато я чувстват, всъщност объркват цяла една друга вътрешна позиция.
Това е като да доближиш магнит до компас – объркваш посоките му. Защо е нужно това да се случва? Нали мечтите са безплатни? А за да ги има мечтите, безплатните мечти, е нужно и да вярваме в тях… Иначе ще са някакви мисли в пространството, лишени от смисъла на мечта… А когато ни вземат вярата, всъщност ни лишават от мечтите… Нали мечтите са безплатни? Нали никой не може да ги открадне… Тогава защо ни ги взимат? Нима трябва да плащаме, за да мълчат околните, да се сдържат да изкажат негативното си мнение?
Ако не мечтата ни кара да се развиваме, то вероятно друг стимул може да е вече изискващото го битие. Но кое би било по-успешно: да се саморазвиваме от движеща вътрешна сила, каквато е мечтата, или да го правим, защото така се налага от трудното битие? Отговорът е един. Със сигурност, когато нещо се върши с желание, се постигат най-добри резултати. И в процеса ще присъстват вдъхновението, мотивацията, стимулът да го правим, а не досадата от задължението.
В този ред на мисли, този, който ми казва „Не можеш, невъзможно е да го постигнеш!“, ми спира саморазвитието. Защото на някакво подсъзнателно ниво ми въздейства, независимо дали искам, или не. Така функционираме, искаме или не… Така е устроена човешката психика.
Знам, че когато човек си науми нещо, ако наистина го иска, ще го постигне, независимо какво се случва. Но със сигурност е по-лесно в среда, в която това не се приема като лудост.
Няма да мълча срещу неуверените хора, които постоянно се опитват да накарат другите да се съмняват във възможностите и достойнствата си. Няма да мълча на тези, които проектират собствените си слаби страни върху тези, които искат да преминат трудностите си в процеса на постигането на някаква цел (сбъдването на мечта).
Няма да мълча срещу тези, които са пречка в моето развитие, те нямат място около мен! Никой няма правото да спира останалите да се развиват. Който не е съгласен с моята гледна точка за това, дали мога нещо, или не, може да си тръгне от живота ми. Няма да го спра, но стига вече…
Няма да мълча!
Aвтор: Камелия Накова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
