Декември е, а Коледа е пред нас. Темата е клиширана, тривиална, до болка позната, но като че ли все така актуална и интригуваща.
Навсякъде блещукат шарени лампички, витрините на луксозните магазини (и не само) струят от украса, играчки, изкуствен сняг. Всичко това те пренася в онази коледна приказка, а митовете за белобрадия старец те разсейват от скучното ти ежедневие. Зимата е мъртъв сезон, биха си казали отчаяните песимисти, за които празниците не са пиршество и уют. Може би има резон.
Този светъл празник се обезличи, прахоса се, изтърка се, а виновници сме си самите ние – потребителите, консуматорите. Усмивките се превърнаха в задължение, любовта – в продукт с цена и срок на годност.
Спомням си като дете как винаги дърпах полата на мама и с молещо изражение си просех повече лакомства и прегръдки. В днешно време, уви, децата не търсят това. Захаросаният сладкиш не е радост за детските сетива, а прегръдките се превърнаха в дефицит.
Сега малчуганите се вълнуват от друго. Отчаяно искат нов компютър, смартфон, маркови дрешки и прочие. Това е парадоксът на Коледата в наши дни – всички се ориентират към материалното, докато духовното претърпява кастрация. То остана някъде там, на заден план, закътано из старите албуми със снимки, затрупано с прах из скриновете, придобило аромат на нафталин и проядено от молците.
Някъде, в някой сив ъгъл ”виси” един разкъсан гирлянд, напомнящ за своето очарование. Набива се като игла в окото ти.
За какво ви е всичко това - материално, чупещо се, не толкова често влизащо в употреба? Не, човекът е алчно същество. Когато ръцете му са празни, сърцето жалее.
В роботи ли се превърнахме? Въпросите са неизчерпаеми, а мислите нестихващи.
Коледният дух се ”разля” по паветата, самоуби се заради всичкия този PR, промоции и намаления, дърпащи ви за портфейлите.
Всеки си мисли: ”Трябва да купя подарък на мама, на татко, на брат ми/сестра ми, на приятелите, на любимия/любимата, може и нещо по-скъпо, за да докажа колко много ги обичам и държа на тях. Ще напиша и картичка, защото ми е трудно да изричам чувствата си словесно.”
И пак се стига до вещите, предметите, парите. Празниците не са това, което бяха. Онази сплотеност и топлота, която извираше от тях, бива унищожена от лукса, който трайно се е настанил в материалния ни живот.
Ние, хората, сме вече ограбени и проектирани да не чувстваме. Претърпели сме фабрична обработка, което личи.
А болните деца и възрастни хора? Още по-наболяла тема, която всеки заобикаля, защото не смее да възбуди онова чувство за емпатия, желание за помощ и доброволчество. Така ни е по-изгодно - да не мислим за проблемите, а ако създаваме такива на околните, дори ще се снабдим с необходимата доза удовлетвореност.
Всъщност написаното по-горе реално описва събитията не само по Коледа, когато ”уж” се случват чудеса. Това е проблематиката на обществото днес и утре, стъклото, което се пропуква всеки ден, час и минута, и ако не затегнем въжето на промяната, хуманността ни ще атрофира напълно.
В мен все още живее онова наивно дете (вече пораснало), което вярва и все още се надява, че хората не са само кожа и кости. Че преди всичко те са човеци и ако погледнат отражението на своята вече умираща душевност, биха се спасили от собствената си гилотина.
Автор: Мария Кунева
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
