Да, отново излитат...
Тъжно беше времето, когато потресено провлачваше крачки,а небето беше притихнало в недоумение.И не би могло да е иначе... Човешката безумна ограниченост си позволи да посегне и върху свободата на полета.Но не за дълго.
Може ли някой да спре птиците?
Или да спре желанието на човека да следва техния полет?
Дори и металните,тези, които никога не летят в ята.
Може би и заради това се наричат само-лети.
Телата им са особено изящни, когато проблясват, огрени от слънчевите лъчи. Чувам отново възмутеното небе, прорязано от техния порив...И виждам как облаците жадно ги поглъщат...
Те не само летят, те носят в утробата си човешки съдби и надежди да стигнат невредими до очакваната крайна дестинация...
Понякога тъжно самотни съдби, каквато е на мъжа, който живее зад единствените черни прозорци в отсрещния блок.
Далече е и не мога да преценя възрастта му.
Често излиза да пуши на прозореца и да гледа в една точка.
Понякога е обърнат по посока на близкото начално училище. Когато времето е хубаво, по цял ден от там се чува весела детска глъч.
Но по-често мъжът е вторачил поглед на друго място. Съвсем наблизо, има старчески дом. Стените са остъклени и денят на улицата минава пред очите на неговите обитатели. Почти неподвижни човешки тела, с восъчно бели лица. Някои намерили добри събеседници, други- партньори за игра на карти, а трети- с беззъба усмивка, просто махат за поздрав на минувачите.
А може би, и на разперилите криле и устремени към небето птици.
Само на няколко метра разстояние са старостта, която жадно поглъща светлината... и самотният странник, поставил върху стъклата си черното фолио.
"Направо настръхвам, когато някой от самолетите рязко загуби височина!"- ми сподели неотдавна ръководител на полети...
Дали има изобщо някой, който поне веднъж да не е губил рязко височина?
Животът може да бъде много изобретателен в умението си да налага изпитания.
Нищо не се сравнява с тласъка, който може да даде разтърсващата емоция от лично преживяното.
И с падението, което също е изход от ситуацията.
За крайно отчаяните...
Самотата не е падение.
Самотата е избор, който следва инстинкта за самосъхранение, снема товара на отговорността за още някой или се използва като удобно оправдание за недостатъчно обмислените решения и последиците от тях.
Самотни или привидно самотни, наоколо продължават да излитат самолети. Кацат и пак излитат...
В началото на своя естествен полет всички сме били деца и един ден старостта няма да иска разрешение, преди да влезе в стаята ни...
Със сигурност няма да похвали тези, които грижливо са придържали черното фолио на прозореца към света. Ако години наред са дълбали толкова сериозно в личните си драми, че са пропуснали дестинациите, отредени за техния полет.
Или, подхранвали красивите илюзии, че мечтите ще се сбъднат някога в по- подходящо време, са си позволили да освободят днешния ден от отговорността за това...
Ето, отново излита самолет. Погледът ми е зареян в небето...
Какъв снежно-бял красавец!... (опитвам се да го снимам...)
Но... какво е това? Чувствам се странно!...
Няма как самотният мъж да е разбрал, че пиша за него?
И той беше на прозореца. И той погледна нагоре, а после ми се стори, че погледите ни се засякоха.
Възможно ли е да греша за него?...
Каква е вероятността неговата самота да е самотата на истинския писател? И след период на пълно вглъбяване и изолация, в този момент да е приключил новия си роман?
В който главна героиня е жената, която живее в отсрещната сграда, и е влюбена в красотата на полета?
Автор: Иглика Нинова
Припомнете си още от Из Edna@:
Стоплих го, а той ме подпали...
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
