Много хора, различни съдби, всеки с нуждите, копнежите и очакванията си, една пъстро сива тълпа. Преди да се почувстваме малки и недооценени, тъжни и самотни, можем да се "успокоим" с мисълта, че всеки има проблеми и тази безметежна алтруистичност да ни накара да продължим да се въртим в омагьосания си кръг, защото винаги ще се намери някой по-мъдър, който ще реши, че "животът е такъв", а от това непременно трябва да ни стане по-леко и да очакваме следващия риф, където ще се разбием на малки трески, а после усърдно ще се "самосглобим", защото "когато паднеш, трябва да се отупаш и да станеш".
Що за абсурд е това?
Ами не, не искам да ставам! И тук долу, с разбит нос, ми е добре. И знаеш ли защо?
Защото не искам да знам колко още житейски урока ми е подготвила съдбата, докато вървя по пътя към неизменния ров. Нямам нужда. Падах, ставах, отупвах се, продължавах "напред". Между другото, кой определя кое е "напред"? Защото лично на мен това повече ми прилича на въртене в кръг.
И ако е така, не, благодаря, но няма да се изправя за пореден път, с достойнство или без, и не – отказвам да играя в безумния сценарий, крепейки като в крехка стомна великата утеха, че все пак всичките пъти съм се спънала по различен начин, защото животът е шарен.
Има моменти, когато човек е предаден или сам той е предал някого. Моменти, в които се озовава сам, моменти, в които е наказан или такива, в които провидението е решило, че трябва да го остави насаме със себе си, под карантина, след което той пак ще е способен да обича и да бъде обичан. С колкото и причини да е изпъстрена, самотата носи едно единствено усещане – болката.
Започваме да се питаме къде бъркаме, какво да правим, търсим съвети, давим се в тях, после се хвърляме в собственоръчно изковани матрици, където сюрреализмът на повтарящия се абсурд започва до такава степен да изнасилва трезвата ни преценка за нещата, че не разбираме кога всъщност се превръщаме в достойни носители на Стокхолмския синдром. От много падания и горди ставания, закичени с дежурното "браво", поемаме "напред", надявайки се, че видната вече категоричност на душевната ни разруха е абсолютна гаранция за бъдещо безапелативно щастие!
Не, мили мой, не се чувствам удовлетворена само защото докато извадя цигара и вече три различни запалки, предлагат "искрата". Имам прерогатив и той е интелектът на емоцията, който ме различава от амебата, в която искаш да ме превърнеш.
Мисля да ползвам от правото си на избор (ако не да не бъда сама) и поне да не дам шанс на поредната лъскава свалка да размъти трезвия ми разсъдък до извратения момент, в който обладана от човешкия наивитет, снизходително наречен надежда, да се спъна по още по-мъчителен начин и след падането да стана на прах.
Кой ти каза, че искам малки свежи моменти, в които да ме изкараш на повърхността, за да си поема дъх, да се усетя жива и да започна да вярвам, че не всичко е сиво? И точно когато изпитам живителното чувство на значимост, да ме накиснеш обратно, защото вече съм взела полагащата ми се доза щастие.
Не, отказвам да падам, отказвам да ставам.
Пуснах спомените от ежедневието си нарочно, уж неволно. Така, както на мен ми харесва и толкова дълго, колкото ме накара да го чакам.
Автор: Антония Кафалиева
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
