Здравейте!
Имам проблем и вече не знам към кого да се обърна. Имам над 300 фейсбук приятели, но на нито един от тях не мога да се обадя по телефона и да кажа „Имах много лош ден. Може ли да дойдеш вкъщи след малко с вино и шоколад?“.
Липсата на много близки приятели наистина започна да ми тежи. Опитах се да изградя нови приятелства, но ми е много трудно.
На хората не им се вярва, защото съм комуникативна, сърдечна и приказлива. Но е истина. Нямам никакви приятели.
Ако ме бяхте видели на 21-я ми рожден ден например, нямаше да повярвате, че ще изпадна в такава “безприятелска“ ситуация само 15 години по-късно.
Тогава в квартирата ми се бяхме събрали близо 40 човека. Имаше наздравици и тостове за това колко прекрасен човек съм, как всички много ме обичат и ще сме приятели завинаги.
Не поддържам връзка с никой от хората, които бяха тогава на рождения ми ден, дори и във Фейсбук.
Не искам да се фукам, но в гимназията бях много популярна и имах много приятели. В университета също бяхме близки с цялата група. Предполагам, че просто беше лесно да се сприятелиш с хора, които така или иначе виждаш всеки ден и имаш толкова общи интереси – партита, пътуване, а и учехме едно и също нещо.
Но сега, когато сме големи, нещата са различни.
След гимназията се преместих в по-голям град, а някои съученици започнаха работа или ги приеха да учат в други градове.
Виждахме се по сватбите ни, но в ежедневието така и не продължихме да поддържаме връзка.
Колегите от университета се разпръснаха в други държави или започнаха работа в компании, които са много далече от домовете им, всички пътуваме и работим ужасно много.
За последните 15 години смених няколко работни места и навсякъде успявах да съм в приятни отношения с колегите.
Напуснех ли, тези отношения прекъсваха, сякаш губехме общата тема, която ни събираше.
Омъжих се, имаме вече две деца и нямам успех с намирането на истински приятели и на детската площадка.
Майките се сближават една с друга, само за да обсъждат и да хвалят децата си, но сякаш не допускат никой по-близо до себе си. Скарат ли се децата, се „скарваме“ и ние.
Случи ли се така, че два поредни пъти да не мога да изляза на обща разходка с въпросните майки, спират да ми звънят.
Сега, когато децата ми вече ходят на училище, отново започнах работа, но продължавам да усещам огромна липса на истински приятел – някой, пред когото да съм открита, да съм себе си поне за малко.
Ужасно съжалявам, че нямам „компания“, както са героите от сериала „Приятели“ например. Не е нужно да живеем заедно, но да се виждаме веднъж или два пъти месечно би било страхотно.
Искаше ми се децата ми да израснат в приятелска атмосфера, с децата на приятелите ми, да се събираме на гости и те да си играят. А сега къщата ни е тиха, двамата си играят кротко в стаята и никой не ни идва на гости.
Съпругът ми не ме разбира, защото той поддържа връзка с приятелите си от детската градина.
40 години по-късно те все още са една компания, излизат веднъж седмчино и се забавляват или играят футбол.
Работата му обаче е много различна от моята и не бих могла да намеря нищо общо със съпругите на колегите му, например. Но и те как биха могли да са ми искрени приятелки, когато съпрузите ни са нещо като конкуренти, макар и в един екип.
Как създаваш нови приятелства, когато вече си възрастен човек?
Майките и татковците на съучениците на децата ми са много заети, за да поддържаме някакви отношения.
Започнах да се включвам в разни фейсбук групи, само и само да има с кого да си общувам, но се чувствам странно.
Не искам да съм без приятели оттук насетне, но не знам как да променя нещата.
Може би съм прекалено стара, за да имам нови приятели…
Автор: Михаела К.
Още по темата
- “Фейсбук” приятели или “Фейсбук” клюкари?
- Да върнем приятелите в живота си!
- Защо приятелите вредят
- Приятелите ни карат да пълнеем?
