Толкова много съм писала за него, толкова много съм страдала и съм се измъчвала, може би почти толкова колкото съм се усмихвала и съм летяла от щастие! Всъщност, обичам да пиша за него, защото така успявам да му кажа всичко онова, което съм премълчавала през годините. И когато реша, че за пореден път искам да го забравя, късам и хвърлям написаното.
Но наскоро осъзнах, че не искам да го изтривам от спомените си. Бях толкова щастлива до него. Хората през целия си живот копнеят да изпитат подобни чувства, а аз какво? Искам да забравя? Напротив! Той винаги ще си остане човекът, който предизвиква онези пеперуди и онази искрена усмивка на лицето ми.
Човекът, който винаги ще искам да прегърна силно и винаги ще се моля да е добре. Не знам дали разбирате, но колкото и да съм плакала за него, вярвам, че красивите моменти надделяват и остават в съзнанието на двамата влюбени. Поне при мен е така. Знам, че съм обичала всеотдайно, ревнувала съм вътрешно и съм се раздавала за него така сякаш всеки път го виждам за последно. И това е най-важното за мен.
Това ми доказва, че съм била жива, че съм чувствала и съм говорила със сърцето си. А и ако я нямаше горчивината, как щяхме да различаваме и да се радваме на щастието?
С него никога не сме били истинска двойка. Никога не сме били единствени, неповторими и изключителни. Може би затова и страдах толкова много, когато осъзнах всъщност, че не мога да продължавам повече така. Не можех да го деля повече и не понесох факта, че друга се мислеше за единствена в сърцето му. И за да се изясни картинката малко повече, ще разкажа накратко историята на моята голяма и бурна любов.
Всичко започна на един прашен и мрачен столичен булевард в една приятна и прохладна сутрин. Бях сменила работното си място и разбираемо бях леко притеснена и развълнувана от непознатата обстановка. Не подозирах, че точно там, на забързания и не дотам приветлив булевард, ще срещна човека, който съумя да ме спечели и да ме накара да се чувствам специална. Та работeх си аз, стараех се да се справям възможно най-добре със задачите си, докато погледът ми не се спря на отсрещния тротоар.
Млад мъж пушеше нервно, докато говореше по телефона и ходеше напред-назад, обяснявайки нещо важно или карайки се с човека на отсрещната линия. Веднага излязох и аз, сякаш инстинктивно. Няколко пъти погледите ни се засякоха, но нищо повече. Но оттогава, каквото и да правех, винаги хвърлях по едно око отсреща, с надеждата той да е на работа. И така много време.
Нито аз, нито той предприемахме каквото и да било, въпреки че и двамата видимо се интересувахме един от друг. И двамата искахме да се опознаем, бяхме си интересни, загадъчни, но забранени. Аз имах приятел, както и той имаше приятелка. Виждах я почти всеки ден, когато свършваше работният ден. Тя го чакаше. Той приключваше, прегръщаше я и в същото време гледаше към моя магазин. Но аз го приемах хладнокръвно. Все пак не се познавахме, аз бях обвързана, а и не беше редно да мисля за един зает мъж. Когато моята половинка идваше да ме види, той излизаше да наблюдава по-отблизо, а когато неговата приятелка идваше, започваше да ме човърка все повече и повече.
Един ден се престраших и влязох в неговия магазин по някаква измислена причина, просто ей така, да го видя малко по-отблизо и да чуя гласа му. След тази първа среща лице в лице започна всичко. Често започнахме да излизаме заедно на обяд, пиехме кафе в свободните ни минути, когато и двамата нямахме работа, чувахме се по телефона, пишехме си, но беше някак невинно и чисто, защото и двамата знаехме, че сме обвързани.
С течение на времето се привързвах все повече и повече към този човек, към усмивката му, към начина, по който закачливо ме гледаше.
Всеки път потъвах в погледа му, но сама не си признавах. Отивах на работа с една мисъл в главата – да го видя отсреща. Ставах с усмивка на лице, с мисълта за него. Усещах как все повече се нуждаех от всичко това, от него. Но се плашех, че нещата биха се усложнили. Когато осъзнах, че съм хлътнала толкова много, напуснах приятеля си. Просто мислите ми бяха другаде.
Ей така неусетно дойде рожденият ми ден. Той ми се обади да ми пожелае все хубави неща и аз го поканих вкъщи да се почерпим. Честно казано, не очаквах да се съгласи. Валеше уникално силен дъжд, но аз излязох да го посрещна. Бях мокра до кости, но това не помрачи усмивката ми. Когато влязохме вкъщи, започнахме най-откровения разговор на света.
Признахме си, че се харесваме, че сме привлечени един от друг, но няма как да се получи каквото и да било помежду ни, защото той все още беше обвързан. И защото работехме един срещу друг, и поради ред причини, и поради ред други причини, се целунахме!
Тази целувка беляза нашата интимност. Той ми сподели, че докато прекарва време с приятелката си, си представя мен! Желаеше ме толкова много, без дори да ме познава. Когато бяхме заедно, всичко друго изчезваше, времето не вървеше, телефоните не звъняха, хората ги нямаше, радвахме се един на друг толкова много! Имаше светлина в очите ни, въпреки че не беше редно. Просто се нуждаехме един от друг.
Беше така безоблачно, докато всичко не се преобърна за секунди. Спряхме всякаква комуникация, не се поглеждахме дори. Половинките ни бяха разбрали всичко и нещата страшно се усложниха. Всички лъжи излязоха наяве и наранените бяха прекалено много. Явно така е било редно да стане, но мен ме болеше ужасно много. Изведнъж се зачеркнахме, сякаш не сме съществували един за друг. А той ми липсваше, както никой друг до сега.
Плаках много, съжалявах още повече, тормозех се и се обвинявах. Стигнах дотам, че да пожелая да напусна работа, за да се махна от онзи булевард, защото всяка среща с него ми влияеше пагубно. Усещах как ставам все по-слаба. Сънувах го всяка нощ и въпреки това, не можех да му кажа нищо. Но аз отказах да приема, че съм изгубила най-голямата си тръпка.
В мълчание мина доста време. Драмата с половинките ни беше забравена и ние отново си проговорихме. Този път обаче аз бях различна. Бях по-уверена, недостъпна и решена да не се предавам на чувствата си към него. Радвах му се, смеехме се отново, пак бях щастлива, но бях се зарекла да не плача повече за него. А това означаваше да потисна всичко онова, което бушуваше в мен. Не можех да преживея още един емоционален шок, още една драма!
Един ден отидох при него на отсрещния тротоар да си поговорим. Смяхме се както преди, шегувахме се с всичко около нас. И тогава той ми каза, че ме обича.
"Много те обичам, знаеш, нали?" Това бяха думите му.
Аз се засмях и му отговорих, че не му вярвам, така че да не говори тежки думи на вятъра. След това той хвана ръката ми и ме поведе към една тиха пресечка на вече добре познатия ни прашен булевард. Вървяхме още малко, пусна ръката ми, погледна ме и ме сграбчи в прегръдка, толкова силна, че дъхът ми спря! Целуна ме пламенно и и аз се предадох.
След толкова много време устните му си бяха същите, каквито ги помнех, усещането беше дори по-силно от преди. И после ме попита дали сега му вярвам, че ме обича. Не можах да отговоря. Усмихнах се, обърнах се и се върнах на работа. Това беше моментът, който обърна представата ми за страст и желание. Тогава осъзнах, че съм истински влюбена в човека отсреща, в очите му, в усмивката му, в устните му.
Изживяхме безброй незабравими моменти заедно. Готвехме, смеехме се, видяхме града от птичи поглед, любувахме се един на друг. Но никога не станахме истинска двойка. Не бяхме добри в това. Не бяхме добри в това да се поставяме в рамки и граници, в точни определения и стереотипи. Просто бяхме себе си, чувствахме и консумирахме себе си. Това ме направи по-спокойна, по-истинска и по-сигурна, че не сме направили грешка, като постъпихме така. Иначе нямаше да преживеем онези емоции.
Сега той е далеч, не е на далечния тротоар, а в далечния град. Това ме тормозеше доскоро, но реших, че всичко се случва по точно определена причина. Така е по-добре. Запазихме красотата на спомените си един за друг. Винаги ще ме е грижа за него, винаги ще изтръпвам, когато го чуя или видя, винаги ще се питам дали мисли за мен с усмивка.
Дали съм го обичала? Разбира се, че да! Обичах го до лудост, обичах го силно и всеотдайно и винаги ще има частица в сърцето ми, която ще го помни!
Автор: Полина Иванова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
