Тя знаеше, че когато въпросите и сълзите спрат, ще дойде прозрението. Знаеше, че ѝ трябва време, защото имаше в изобилие и от двете – сълзи, които не беше ползвала от години, и въпроси, които я удариха през последните дни.
Смъртта на майка ѝ бе поредното доказателство, че живееше в илюзорен свят. (Може би така беше при всички хора, но тя имаше право да говори само за себе си).
Преди знаеше много, не всичко, но много, беше спокойна и в мир със себе си, беше започнала да чува все по-често душата си и да я храни, да открива радост навсякъде и във всичко ...
И макар да очакваше смъртта на майка си, няколкото секунди, в които проумя новината, я свариха неподготвена. Не, не, тя се справи „прекрасно” с всички задължения на дъщеря! Изми тялото на майка си без да се разплаче, облече я с дрехите, с които майка ѝ бе пожелала да бъде погребана, цяла вечер лежа до нея, а на сутринта, заедно с брат си и баща си, започна да посреща хората – от най-близките до напълно непознати.
Учуди се, че толкова много хора дойдоха да уважат майка ѝ в това затънтено селце.
Тогава се прокрадна и първият въпрос – какво е означавала майка й за всички тези хора? Но нямаше много време да мисли върху него, защото свещеникът дойде и опелото трябваше да започне.
„Сгъна“ въпроса прилежно на четири и го прибра във вътрешния си джоб „за после“.
След това разказа на събралите се хора, че майка ѝ със сигурност ще стане ангел, защото много нощи бе сънувала, че облича ангелски крила. Това беше сън, който майка ѝ сънуваше в едни от най-трудните си нощи, между две химиотерапии.
Някои от присъстващите ѝ повярваха, а други само се усмихваха... Тя не държеше да ѝ вярват за нещо, в което бе убедена. Просто пожела да го сподели.
Преди катафалката да тръгне, седнал на един дънер в средата на големия селски двор, свещеникът я погледна със спокойните си сини очи и ѝ каза, че радостта тук трябва да е по-голяма от мъката.
И тя го разбираше, знаеше, че е така! Тя благодареше на Бог за Неговото милосърдие – да прибере майка ѝ толкова леко, на Велики четвъртък! Да, тя беше благодарна и то много! Благодареше Му, че майка ѝ имаше силата и волята до последно да бъде в съзнание, да не поиска болкоуспокояващи, да понесе с достойнство всичко, да съобщи на баща ѝ, че вече си заминава, ей така, простичко „Аз си заминавам”, да поиска три глътки вода „за из път”, да се облегне и да отлети. Да, Бог беше милостив!
Но Той би могъл да я остави още само няколко дни, за да види подаръка за собствения си рожден ден, да види яйцата, които тя беше боядисала по нова техника за Великден, да види още веднъж внука си, който в момента „завладяваше” света със своята младост, упоритост и вяра, да прегърне още веднъж внучката си и да ѝ каже, че я обича, да види цъфнала момината сълза в двора... Само няколко дни! Толкова ли беше трудно?...
Някой я извика. Трябваше да тръгват за гробището. Без да се колебае прибра и този въпрос. Беше научила, че за всичко си има време. Днес беше време за въпроси, не за отговори!
Дългата колона от коли, предвождана от катафалката, тръгна към другия край на селото, там, където бяха погребани нейните баби и дядовци, поколения назад.
Почти не се учуди, когато по средата на пътя, от нищото, излезе красив черен кон, пресече пътя на катафалката и продължи покрай цялата процесия. Майка ѝ обичаше конете. Беше й споменавала някога, много отдавна, че иска с коне да я изпратят към другия свят. Усмихна се, съдбата си знаеше работата!
На гробището прочете стихотворение от любимия автор на майка си, мушна книгата в ковчега под многото цветя, хвърли шепа пръст, сети се, че от всички ритуали около смъртта на един човек, майка ѝ най-много не харесваше именно хвърлянето на пръст, след това си взе довиждане с хората, обясни машинално, че в момента постът е строг и църквата не разрешава слагането на софри, прибра се вкъщи с брат си и баща си и зачака края на този ден. Денят някак си свърши...
Беше чувала, че трудното идва после. За това изхвърли гнева от душата си, отвори място на смирението и благодарността, на спомена и отговорността, на радостта, че въпреки всичко животът трябва да продължи. И точно тогава, когато грижливо подреди всички чекмеджета в ума и душата си, дойде трудното. То просто я удари, събори я и я повлече.
Направих ли всичко, което можах? Къде допуснах грешка? Какво не доогледах? Бях ли най-добрата дъщеря за моята майка? Не можех ли да бъда по-добра? Знаеше ли колко много я обичам? Била ли е щастлива с нас? А с мен? Познавах ли я добре, не като майка, а като човек? За какво не ми стигна времето? Защо то никога не стига за важните неща?
Достатъчно ли пъти й казвах, че я обичам? Ще помня ли винаги усмивката ѝ? А очите ѝ? Ще мога ли да запомня всичко, на което ме е научила? А да го предам на децата си? Ами ако не успея? Ще ми прости ли? А аз ще си простя ли? За какво е мислила през последните си дни? Страхувала ли се е? За какво се е молела? Какво точно ми е спестила? Как да живея сега едновременно с нея и без нея? И защо? Защо, защо, защо толкова много ме обича, та сега така жестоко боли? Поне да беше лоша майка, за да мога да ѝ се ядосам!!!...И аз сега какво да правя с тази Обич – Вселена?...
Когато най-накрая остана без сили, тя се огледа. Видя, че само Вярата стои тихичко в едно ъгълче и чака. Подаде ѝ ръка, подпря се леко на нея и се изправи. Прилежно събра разпръснатите по пода въпроси и сълзи, почисти ги от праха, постави ги внимателно навътре в душата си и пое дълбоко въздух. (Майка й би искала точно това – да поеме дълбоко въздух!)
Не знаеше дали ще ѝ стигне един живот, за да отговори на всички въпроси, но искаше да опита. Ако не ѝ стигнеше, може би тези след нея щяха да продължат. Да!
Този отговор бе добро начало на дългия път, който й предстоеше. Благодари мислено на Господ, поклони се на Живота, поиска прошка от Майка си, видя далече напред Децата си и тръгна. Направи усилие да се усмихне и почти успя...
Автор: Диляна Радославова
Още от Из Edn@
Има нещо в картофената гозба на баба....
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
