В средата на 30-те си години, щом хората се интересуваха защо все още не съм омъжена, с насмешка им отговарях, че не бих могла да се доверя на себе си, камо ли да накарам друг човек да го направи.
Закачливо казвах " Няма да мога да спра да изневерявам на съпруга си" и разговорът за мое облекчение биваше приключен. Дали обаче използването на истината под формата на лъжа се брои за такава...
Както и да е, в средата на 20-те си години за първи път реших да започна да живея с мъж, нещата се развиха горе-долу по следния начин.
Преживявах ужасен период, майка би току-що беше починала от рак, което бе съсипало семейството ми, а предишната ми връзка бе приключила.
Не помня как и кога започнахме да ядем обяда си заедно, толкова бях съсипана от мъка, че дори не успях да забележа колко добре изглеждаше той. Единственото, което успях да усетя, бе че присъствието на един млад редактор ме успокояваше по начин, по който не ми се бе случвало досега.
Докато се усетя, бях толкова хлътнала, че усетих връзката ни като предопределена. Веднага щом можахме, заживяхме заедно... и тогава започнах да се тревожа за първата ни нощ, но веднага отхвърлих мисълта, като си казах, че именно той бе това, от което имах нужда. Аз го обичах, приятелите и семейството ми го обожаваха.
Живеехме заедно - "приятели по квартира", споделяхме всичко. Чувствах "нашето място" като един спокоен център, към които се връщах всяка вечер, наелектризирана от големия град. Една вечер, докато работех на нашия споделен компютър, получих покана от човек, който наскоро бях интервюирала за фрийланс работа за университета, в който работех, да пиинем заедно. Беше с десетина години по-възрастен, гей, или поне така предположих от статуса му "несемеен мъж на определена възраст" и определено добрият му външен вид. Извиках приятеля си да дойде и да погледне:
- Как мислиш, звучи ли ти като покана за среща.
Той се взря в екрана и каза:
- Не, той е бисексуален, а ти живееш с приятеля си и той го знае. Просто приятелски жест...
- Излез, изпий едно питие и нека видим какво ще излезе...
И така ме остави да измисля какво да облека за подобен повод. Спрях се на черен панталон, пуловер в цвят люляк и кожени ботуши в бордо. Мястото на срещата ни се оказа доста различно от очакванията ми, очаквах бар, а се озовах във фоайе с приглушена светлина и лъщящи фотъойли. Разговорът ни вървеше доста добре, дори още преди първата ми водка със сода. Почувствах се странно добре, приглушеният смях и светлина ми допаднаха и внезапно осъзнах, че той не е бисексуален и че аз съм на среща и че искам точно това. Да ходя на срещи, да се срещам с различни хора... и все още не бях споменала приятеля си.
Поръчахме малки порции. По времето, по което дойдоха блюдата ни, бях толкова пияна и изнервена, че обърках лещата с каперси. Гордо заявих "Това са най-леките каперси, които някога съм опитвала." Обратно навън, студеният вятър ме върна в реалността. Измърморих нещо от сорта на " Знаеш ли, аз всъщност живея с някого", но не беше достатъчно и той просто се наведе и целуна устните ми. Почти толкова шокиращо и аз го целунах обратно... след това единственото, което си спомням, бе, че бяхме пред апартамента му, ключът му изщрака в ключалката, а аз измърморих извинение и като хлапачка избягах към най-близкото такси.
В спалнята ни беше тъмно. Приятелят ми се събуди, за да каже, че се е чувствал все едно съм била на среща. "Бях, отвърнах аз, но му казах за теб и никога повече няма да го видя."
Когато на следващата вечер мъжът ме покани отново на среща, отговорът ми беше рязък и категоричен. "Не, благодаря отсякох твърдо, аз"., същата вечер, докато наблюдавах приятеля си да отсервира чиниите ни след вечеря, забелязах определени прилики между тях. И двамата бяха атлетични, с добро телосложение, дори се обличаха еднакво - спортен панталон и спортен пуловер. Тяхната разлика - единият се движеше несъзнателно, другият с умисъл. Всичко е в това помислих си аз...Този мъж не е нищо друго, освен комбинация от познатото и новото, екзотичното.
До края на седмицата вече бях готова с плана си - щях да го поканя на следобедна разходка, далеч от коктейлите и приглушените светлини, щях да го усетя като един обикновен човек и да го преодолея. Да, и натиснах бутона за "изпращане". "Става", отговори той почти веднага, "ела да ме вземеш утре следобяд".
Докато стоях и го чаках да отвори вратата, сърцето ми биеше толкова силно, че не знаех дали е от страх, или от вълнение. Щом влязох вътре, се почувствах сякаш падам от скала. Този следобед не излязохме от апартамента му.
Върнах се на следващия ден. И на последващия. Всеки път, в който стоях пред затворената му врата си мислех, че ще е последният. Имах налудничава логика - аз не съм човек, който прави подобни неща, или това не е любовна връзка. Защото само любовта би могла да оправдае поведението ми. Не беше мимолетна прищявка, а огромна и непреодолима нужда. Досега се бях влюбвала достатъчно на брой пъти, за да мога да усетя, че имаше нещо повече. Съобщение на обяд "вкъщи съм, отбии се"... отключването на вратата и дрехите ни, падащи на пода. Не, не беше нещо мимолетно.
Посещавах и терапевт, но нищо не бе в състояние да ме откъсне от него. " Не познавам вече себе си", това бяха най-честите ми думи, тоест нямах контрол върху действията си. Противно на природата ми, не споделих с никого... какъв смисъл имаше, това щеше да унижи напразно приятеля ми.
Единственото спокойствие, което сега можех да намеря, бе в дома на този мъж - само там не бях натрапник или самозванец. Всяка вечер се повтаряше едно и също. Още в метрото, на път за вкъщи, започвах да се раздвоявам. Първо смятах, че именно това е моментът да скъсам с гаджето си, после мислех, че признанието би било жестоко и схизходително. Всичко обаче се развиваше по един и същ начин, прибирах се у дома, приготвях вечеря, подготвях се за лягане - но истината си личеше по други неща. Отслабнах с десет килограма, не можех да спя. Ако човек не знаеше какво ми се случва, би помислил, че имам съпруг и три деца... И все пак знаех, че предателството ми е непростимо, без значение, че не си бяхме разменили заветното "Да".
Отне ми шест седмици, за да се прекратя аферата. Една вечер останах до късно в университета и му изпратих измъчен, прекалено дълъг мейл. Както винаги, той отговори много бързо: "Ах, тази новина идва като разочарование, Крис. Но това е чудесно, нали, да сме имали тайна? " Имаше много прекрасни неща, заради които реших да бъда с него, но тайната, за мен, не бе сред тях. Изпринтих имейлите и ги поставих в дневника си като един вид опит да не преекспонирам какво всъщност се бе случило - по-скоро трескава мечта, отколкото голяма любовна афера.
Няколко седмици по-късно заминах за уикенда с приятели, и докато ме нямаше приятелят ми търсил в бюрото ми хартия за принтера и вместо това намерил дневника ми. Каква глупачка съм била, открих половината си страници изпокъсани и имейлите, които си бяхме разменили залепени.
Следващият месец беше ужасен, въпреки че поне се чувствах свободна и истинска. Месецът, в който той вече се беше изнесъл. Но последствията бяха по-дълбоки от смъртта на връзката ни. Това не бе само краят на една връзка, това бе дълбока криза на идентичността.
Не предполагах, че съм способна на такова предателство, но още по-обезпокоителен беше фактът, че нищо не ми гарантираше, че няма да го направя отново. Така аз се предадох на кризата... само тогава, след като бях постигнала зрелост и независимост, необходима за истинско партньорство, бих се успокойла и устройла.
Може да си помислите, че това е невъзможно, или че просто драматизирам, но аз допуснах шест разтърсващи седмици да променят начина ми на живот и мнението ми за самата мен. Въпреки всичко бях твърдо решена. В случай, че не можех да изпълня това детинско желание да бъда напълно познат от други, отсега нататък поне ще бъда честна със себе си.
Ако някой ми беше казал тогава, че повече от десетилетие по-късно щях все още да живея сама, щях да моля приятеля си да ме приеме обратно. И именно затова не бива да действаме под страх от бъдещето, или от самосъжаление. Годините, прекарани в собственото ми усъвършенстване, бяха най-добрите в целия ми живот... а истинската любов дойде по-късно, когато бях готова за нея.
Автор: Силви Стаменова
- Магията изчезна...
- Така ужасно ме целуваше най-красивият и умен мъж, който съм имала
- Брак без секс или дали двойките трябва да са потни и запъхтяни, за да бъдат щастливи?
- Здравей, аз съм...
- Кучка ли? Мила, не заслужаваш тази „титла“!
