Всички пишат за любов - какво е истинската любов, кой как трябва да я изживее, има ли смисъл животът без любов. Все екзистенциални въпроси, но така или иначе те нямат конкретен, окончателен, верен или грешен отговор. Докато има хора по земята, ще има и теории за истинската любов и ролята ѝ в живота на човека.
Днес попаднах на цитата от "Малкият принц" на Екзюпери. От дълго време се каня да прочета книгата и все не го правя. Та, там естествено ставаше дума за любовта, надеждата, смеслостта - все неща, които всеки си мисли, че притежава или пък иска да има.
"Лудост е да мразиш всички рози, защото си се убол на една от тях, да изоставиш всички мечти, защото една от тях не се е реализирала, да се откажеш от всички опити, защото един от тях се е провалил. Лудост е да осъдиш всички приятелства, защото едно те е предало да не вярваш в никаква любов, само защото една ти е била невярна, да изхвърлиш всички възможности да бъдеш щастлив, само защото не се е случило както трябва. Винаги ще има още една възможност, още едно приятелство, още една любов, една нова сила. След всеки край има ново начало."
"След всеки край има ново начало"
"Винаги, когато започваш нещо ново, го започни с надежда и му дай шанс да се случи."
Мога да намеря още цитати в този дух, но честно, за мен не е важна само вътрешната сила, но и подкрепата от приятел, роднина или друг значим за теб човек. Човек, на когото имаш доверие и знаеш, че като ти каже нещо или ти даде ръка за подкрепа, няма користни мисли.
Точно вчера станах свидетел на користна постъпка на познат за мен човек, но явно не толкова познат или просто бях приспала бдителността си. Винаги съм подхождала с доверие към хората и едва след като напряват нещо, с което да предадат доверието ми, съм ставала мнителна към тях.
Мисля си, аз ли съм наивна, че вярвам, че има и добри и честни хора, или просто винаги попадам на лошата част!?
Не мога да живея с вечното съмнение в делата, думите и постъпките на хората!
Избирам да бъда себе си, да съм честна и почтена, да си гледам работата и да давам всичко от себе си, пък да става каквото ще.
Отвсякъде чувам "Пази се от този или онзи", но от кого наистина трябва да се пазя и какво значи да се пазиш - с меч, със защитен костюм, с щит, да се затвориш вкъщи и да не излизаш!?
На такива винаги казвам, че и измежду "враговете" трябва да се избереш съюзници.
Омръзна ми от фалш и неискреност!
Няма ли нормани хора, които да казват и да правят това, което казват?
За каква любов, приятелство и ново начало можем да говорим при тази неискреност и лицемерие!? Всеки гледа себе си и на него да му е добре, а ако на Вуте му е зле, още по-добре.
Харесвам оптимизма и детската наивност в "Малкият принц", но мечтите и илюзиите са луксът на детството. В животът на възрастните не е достатъчно просто да вярваш, трябват и доказателства за това - било то за приятелство, любов, партньорство и всичко свързано с човешките взаимоотношения.
Все съм си мислила, че говоренето цели да улесни общуването и разбирането между хората, но в последно време си мисля, че е по-скоро начин умело да излъжеш.
Ще ми се да се върна във времето на искреното слово - ХVІІ - ХVІІІ век, когато се е говорило за красноречие, а не за лъжесловие и словоблудство!
Всяка епоха има своята грозна страна, но времето, в което живеем сега граничи с идиотизъм.
Тръгнах от любовта и завърших с песимизъм, а не искам да е така.
Затова ще завърша с надежда. Искам и на мен да ми се случи да изживея онази любов, която те кара да се чустваш окрилен и ти се ще да прегърнеш целия свят!
Автор: Мирослава Ганчева
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
