Минават дни. И часове безкрайни. Шептят минути, а часовникът отмерва няколко секунди. Тогава оставаме сами със себе си. Тогава знаем. И усещаме. Че истинските чувства не се губят. Никога. Те остават в нас. В мислите ни.
Дълбоко в сърцата ни. В пространството и времето. Скътани, някъде там, на топло в душата ни - и просто чакат да бъдат изляти.
Тогава събираме парченца тишина и се откриваме в несекващо дихание. Едва се връщаме. И никога не се откриваме. Едва заспиваме. И все едно и също сънуваме. Едва обичаме, но силно се прегръщаме.
Притискаме гърдите си, за да достигаме сърцата си. Едва отваряме очи. И търсим някого в безкрая. Едва се доверяваме. И тихичко мълчим.
Уморени продължаваме, но се усмихваме.
Едва се лутаме. И тихичко вървим. И все онова парче от разпиляното сърце следим. Усещаме болката и липсата. На онова, което си е отишло и никога няма да се върне. Търкулваме сълза и някак тихичко болим.
И просто така ми липсваш - всеки ден, всеки час, всеки миг. И просто така те обичам, без дори да си до мен. И просто така си част от мен, част която не се отучи да боли. И все още чакам чудото, което няма да се случи.
И все още те искам до мен, може би за минутка - да те погледам, да ти кажа няколко думи , да помълча и тихичко да те прегърна...
Все още се обръщам след завоя, за да видя дали си там, дали ме чакаш.
Все още набирам номера ти, но знам, че отсреща няма никого.
Все още се връщаш при мен – като болка, като обич, като спомен....
Липсваш ми - усещам те във всеки дъх, в сезоните, които се сменят, в мислите и мечтите си... Винаги. И завинаги.
А сякаш пак съм в онзи миг, в който ти премина в другия, невидим свят. Все още помня усмивката ти, ръцете ти, любимия глас и обичта ти. И по някакъв свой начин оставам малка.
Превръщам се в прашинка. И тихичко боля. Защото част от времето спря в онзи миг, в който си отиде. Оттогава вървя сама по пътя и все търся следи от теб, от разговорите ни, от топлината и нежността, която споделяхме, макар за кратко. Знам, че където и да си аз ти липсвам, така както ти липсваш на мен.
Но знай, че в Небето винаги ще блести една звезда с твоето име, която ще ме пази и закриля. Която приказно ще ми нашепва, че си там и винаги ще ме обичаш.
А аз ще чакам онзи миг на приказно безвремие, в който ще можем отново да се прегърнем, да преплетем думи, да се вгледам в очите си, да докоснем ръцете си. И завинаги да останем двама....
Автор: Лора Бачийска
Още от Лора:
Не празникът, очакването е магията на живота
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
