Припомняме ви една любима статия от читател в рубриката Из Edna@:
Най-въздействащата любовна история, която знам, е свързана със силата на любовта на дядо ми към баба ми.
Казвам се Таня, но в селото на баща ми всички ми казват Мина. Когато объркам посоката в живота си, онова вътрешно чувство, че знам коя съм ми помага да продължа напред - "Аз съм любимата внучка на баба си".
Два месеца след моето раждане моите родители са напуснали родния ми град и са купили къща в Сливен. Баба ми идва да живее при нас. Баба ми се казваше Мина. Казват, че мъжете се женят за жени, които приличат на майките им. И майка ми се казва Мина. Това е била причината да ме кръстят на другата баба. Но за всички, които познаваха баба ми, аз се казвах Мина. Когато баба почина при автомобилна катастрофа, бях на десет години и животът ми се промени… Начинът, по който си отиде внезапно, без да се сбогува и без да ми даде последен съвет ме караше през годините да преровя всички мои детски спомени и всяка нейна дума.
Всичко, което научих през първите десет години от живота ми, го знам от баба си. Научи ме да чета, да пиша. С нея ходехме на екскурзии из България. Само двете. Тя беше човекът, който откри за мен магията на народните танци. Позволяваше ми онези детски волности, които само една баба може да позволи.
Когато притихвах вечер, уморена след игри в леглото ѝ, милваше косата ми и ми пееше. Леглото ѝ беше толкова голямо, че когато идваха на гости братовчедките ми, всички спяхме заедно на него. През деня беше застлано с бяла плетена покривка. Ако неволно, катерейки се по него, я набирах, без да каже нито дума, в момента, в който слезех от леглото, баба оправяше покривката така, че да няма нито една гънка по нея и после нежно я поглаждаше.
Беше специално легло, направено от дядо, за подарък на баба. Като дете често слушах историята му. Когато завършил леглото, дядо ми вече бил болен от рак. Сглобил го в къщата на село, но леглото нямало пружина и стояло неизползвано. Минали така месец, два. Състоянието на дядо ми ставало все по-зле. Но един ден станал, впрегнал каруцата и на притеснената ми баба отговорил, че има важна работа да свърши. Върнал се вечерта. На гърба си внесъл пружината, а от устата му капела кръв. Това е последният подарък на дядо ми за баба. Няколко месеца след това дядо починал. Баща ми бил войник, а аз съм се родила години по-късно.
Баба ми имаше един ритуал. Вечер, винаги преди да легне в леглото, тя се прекръстваше три пъти и отронваше тежка въздишка с неизменното - "Ех, Йордане". И в тези думи влагаше и обич, и мъка, и укор, че е тръгнал без нея…
Баба ми преживя много щастливи мигове с децата и внуците си, но мъката ѝ по дядо не намаляваше. Когато баща ми казваше, че леглото вече е старо, тя гневно отсичаше: "Това легло, моят мъж стана от леглото, беше болен от рак и ми донесе пружината, като умра го сменете". Внезапно си замина, защото бързаше да се срещне с дядо.
Автор: Таня Йорданова
Прочети още за любовта:
- Любовта е съвършено проста и просто съвършена!
- Голямата любов не съществува!
- По дяволите, искам старомодна любов
- Човек не живее само с хляб
- Притча за великата любов и силата на времето
