Има и такива катинари- невидими и така здрави,че нищо не може да ги отключи или разбие.Още по-страшно е,че често ние самите не можем да освободим душите си от тях.
Особено когато чувстваме душата си пърхаща като уплашена птичка и почти смазана в желязната им прегръдка.
Но кое ме накара да насоча мислите си в тази посока?Какво породи толкова различни чувства като недоумение, потрес, съжаление, тъга и...надежда?
С нескрита болка и разочарование моя приятелка ми разказа случка, която може би е банална, може би е знакова, но при всички случаи е илюстрация на погубената човешка същност.
Преди да се нанесат в нова коооперация, един от съседите им харесал таванската им стая и я заключил. Без никакво право, естествено, но с два катинара-за по-сигурно.
Нищо, че имал още две тавански стаи. Всички опити натрапникът да освободи стаята, оставали напразни, за да се стигне в крайна сметка до съд.
Мисля си колко осакатен трябва да е този човек и с колко ли катинари е заключена дребната му душица, отдавна попаднала в плена на злото?
Когато имам свободно време, влизам в популярен сайт за игри. Уж за разтоварване и положителни емоции.
Но къде ти? Дори след настъпването на Новата година не се появиха онези малки, усмихнати емотикончета. За добри думи и хубави пожелания и дума да не става. Само агресия и избиване на комплекси.
Да,и тук душите душите бяха оковани в катинари-и още по-страшно-бяхаги приели, харесваха си ги, носега си ги като удобна дреха, не забелязвайки,че под тях всъщност няма нищо.
Но...случи се нещо, толкова различно и така красиво! То ме накара да се усмихна, да си върна вярата, че все пак доброто го има.
След силния снеговалеж трябваше да почистя колата си, заприличала на снежна скулптура.
Запалих я и се заех с работа.
А наоколо сняг, препускащи из въздуха снежинки и щипещ студ. Изведнъж чух,че някой ми вика.
Видях трима непознати младежи, които се връщаха от училище. Бяха се спрели на улицата и мислейки, че не мога да се измъкна от пряспата, ме попитаха искам ли да ме бутнат. Боже!
Не можах да повярвам на ушите си!Погледнах ги-с ученическите си раници, измръзнали и вероятно прегладнели.
И толкова, толкова истински! Стори ми се, че улицата, снегът и те самите засияха и накараха мрачния ден да се усмихне. Най-хубавата усмивка,която никой емотикон не може да изрази-усмивката на доброто.
Мислейки за преживяното се сетих за мисълта,че "Добрите хора имат ключ към душите на другите".
Ето колко малко е необходимо,за да бъде отключен и най-здравият катинар, смачкващ душите ни.
Автор: С.Сидерова
Още от нашите читатели:
Рецепта срещу лудостта на ежедневието
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
