Преди около 14 години....
Една щура, цветна и палава групичка от 5 момичета пристига на море в Приморско.
Естествено, още от първия миг се започнаха шумните разходки, купони и всичко обичайно за 20-годишните. Една вечер в централната кръчмичка въпросната групичка, сред която и аз, естествено, фокусират две момчета, забавляващи се още по – шумно, нищо, че са два броя. Само.
След обединяването на групичките (5 + 2) и няколкочасово приятно прекарване, едно момче (той) изпраща едно момиче (мен) до квартирата, която пък се оказа в иначе малкото китно градче на разстояние, непосилно за запомняне.
И на фона на все още мирното, освободено от телефони, таблети и друга техника време, в която единствената комуникация тогава все още беше очи в очи (е, с изключение на имащото мобилен апарат момче № 2), историята би следвало да приключи с „Лека нощ” и дотук.
Защото момчето записа мобилния телефон на своя приятел, обаче дали момичето щеше да се обади....
На следващата сутрин обаче се оказва, че момчето си е забравило фотоапарата в чантата на момичето.
Дали обаче е било нарочно, очаквайки това да бъде достатъчна причина да я види отново или не, и до днес момчето не отговаря на този въпрос.
Естествено, последва телефонно обаждане и уговаряне на среща на плажа... Разбира се.
С една подробност – момичето е физиономист и ще го познае, момчето обаче за всеки случай предлага среща на входа на плажа и уточнява, че ще държи спортен вестник....А сега де, да отиде ли момичето или не, при положение, че явно не е била запомнена? Ще отиде и ще го ....
С първата среща на погледите имо следва и първия въпрос от нейна страна: „Как се казвам?”
А сега де. Изчервяване, пристъпване от крак на крак, хванат натясно. Ами не помни.
Измъква се обаче с думите „После ще ти кажа!”, за да спечели малко време. Трябва му, за да чуе как й викат.... Пък това не е чак толкова важно, по-важното е, че са успели да се видят отново.
И да върне фотоапарата, разбира се....
И да се срещнат пак на обяд и на вечерта и на другия ден...
Е, разбра й името още същия ден ... и го запомни, разбира се, за следващата среща.
Явно съдбата си знае работата, защото цялата морска история продължава и в столицата, където и двамата (аз и той) живеят и се случва хепи енд, естествено....
В днешни дни....
Семейство сме от почти 13 години, имаме две прекрасни деца и все още разказваме със смях историята за първата ни среща.
Автор: Соня Симеонова
Тази история е част от играта ни „Как се запознах с баща ви“. Вижте повече за нея тук >>>
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
