Не пиша често, само от време на време, но пиша смело и за истинските неща. Опитвам се да избягвам онази масовост и комерсиалност, която безпощадно ни залива.
Ще ви разкажа за липсите. За онези мигове, които отлетяха и сега са просто продължение на изречението "Как ми липсва…" Защото, за добро или зло, ние сме поколението на липсите.
Животът ни днес е претоварен с притежания. Събужда ни телефонът, не добрият стар будилник, горди собственици сме на цял арсенал от техника - телефон, лаптоп, таблет, цифров фотоапарат и няколко зарядни устройства, караме коли по-умни от нас, говорим си в чата и се правим, че разбираме емоциите на отсрещния индивид.
Имаме поне един роднина в чужбина, не го виждаме с години, но имаме "Скайп" и "Фейсбук". "Фейсбук" поколението и откраднатите от други поколения хора са вече единствено само снимки, снимки с кучето, снимки без смисъл, тъжни, весели, докладващи и себезаблуждаващи. Чатове с непознати, безброй фен страници, пак на непознати, но "звезди". Куп приятели, които не сме виждали с години, които не познаваме вече.
Сутрешен доклад - какво закусвах, къде отивам и с кого. Излагаме връзките си, любовта си, работата си… а преди беше толкова просто - хората просто обичаха, просто създаваха семейства и просто работеха. Говореха по стария телефон с шайба - кратко, но смислено и без да им прегрява ухото… (всички знаеха какво е да чакаш от съседната къща да приключат разговора, за да можеш и ти да позвъниш на някого). Хората се търсеха и си ходеха на гости, не чатеха - общуваха и знаеха смисъла на думите си.
Как допуснахме всичко това да изчезне, да се изпари от нас така неусетно? Как се обезверихме, как забравихме да сме истински? Как станахме жертви на собствения си прогрес?
А как ми липсват…
Как ми липсват онези пеньоарени времена с ролки в косите, с вкус на домашна лютеница, с полъх на виолетки и селски хляб. Времето, когато песничката за седемте козлета звучеше от стария грамофон и вечерните разговори по уличните бордюри бяха истинско забавление.
Улицата, на която проходих и тичах с години, спъвах се и падах, но се изправях и продължавах да карам колелото с "контра", защото то нямаше спирачки. А как ми липсват липите, онези липи, пред селската къща, събрала спомените на едно семейство.
Безкрайните рафтове с книги, старите албуми със залепени снимки, толкова много сватби и деца… черно-белите спомени на цели поколения хора… с истински цветен живот.
Как ми липсва всичко близко и истинско… Как липсвам на себе си!
Автор: Ралица Илиева
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
