След края на една любов или по-скоро след края на една илюзия не сме отново същите. Думите нараняват повече от действията, думите, които никога не сме искали да чуем, се превръщат в реалност. И се чувстваме виновни след провала, остава само вината, че и този път сме сгрешили. А е толкова трудно да си простим грешките, по-трудно отколкото да забравим любовта. И какво можем да запазим от нея, щом тя си е тръгнала така неочаквано и бързо, не е била за нас, не е била истинската, не е била любов.
Сега говоря, а ти не искаш, не можеш да ме чуеш, и няма никога да ме разбереш. От това ме боли най-много, обидите и лъжите някакси се преглъщат, но това неразбиране, то тежи. Не знам и аз защо толкова искам да ти кажа как се чувствам сега, не знам защо търся начин да ме разбереш, напразно е. При всеки опит да говоря, ти ставаш все по-чужд, а аз стигам още по-далеч в своето объркване.
И ето че се връщам отново там... в онази нощ, в която бях потънала в сълзи, те идваха право от сърцето ми, цялото ми същество страдаше по начин, по който не съм подозирала, че мога да изпитам и най-страшното е, че не можех да спра болката в себе си, бях загубила пълен самоконтрол на емоциите, чувствата и сълзите си. В леглото, около мен се стелеха намачкани и мокри от сълзите ми салфетки, толкова много похабена хартия, изсечени дървета в името на егоизма - да избърша с тях сълзите си.
Не знам дали има по-грозна и комична гледка от жена с разбито сърце, толкова отблъскваща картина, която никой художник не си е позволил да нарисува. Отчаяние, самота и вина, това са първите симптоми на раздялата, които те повалят като тежък грип и няма ваксина срещу това. Няма как да се предпазиш от разочарованието и болката, щом веднъж си позволил на сърцето си да обича. Няма как да се влюбиш, без да поемеш риска от провал, от провала на една любов, защото накрая всяка една любов се проваля. И аз, без да осъзная как и кога, бях поела този риск, но го разбрах твърде късно, късно беше да върна чувствата назад и да си спестя сълзите.
Раздялата е като цикличен процес, който е толкова неизбежен и необратим. А на мен ми е толкова трудно да повярвам в края. И как да го направя, след като допреди часове един човек е заемал цялото ти съзнание, a сега стои пред теб като непознат. И въпросът не е в чувствата и в силата на емоцията, а в глупавата идея за привързването. Така както се привързваш към плюшеното си мече, се оказва, че си се привързал към този, който тихо ти маха за сбогом.
Изтрадах те признавам, а дори не те обичах. Толкова е странно да го обясня, как мога да бъда нещастна заради някой бил ми довчера почти безразличен. Дали не е било така, дали само аз си вярвах в своята недосегаемост. Но не, не те обичах, както обичах него, както и по-предишния, не те обичам и сега, и знам, че няма и да те обикна някога. Но аз вярвах, а вярата е по-жестока, дори от обичта, вярвах в теб и в думите ти, може би затова така ме нараниха. И знам, че тези емоции са глупави и ненужни, защо чувствам, като и аз не знам какво точно иска моето сърце. Но знам едно със сигурност, знам, че думите не стигнаха, за да ти разкажа за мен и моята душа, която ти никога няма да опознаеш.
Не вярвам в случайността, вече почти не вярвам и в любовта, но знам, сега знам, че съм свободна. И с написаното сега се освободих напълно от този катран в съзнанието си, освободих се и без твоята помощ, защото вече знам, че за истински хубавите неща не е нужна борба - те просто се случват, когато най-малко очакваш.
Автор: Елиза Костадинова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
