Здравейте! Аз съм Христина Маджарова на 21 години, студентка по право. Изпращам ви един от моите разкази.
Несъмнено съм хладнокръвен. До болка. Понякога дори се плаша от собственото си хладнокръвие, принуждаващо ме да оставам безучастен пред хиляди покъртителни гледки. По време на дългите си самотни нощи се питам: "Лош ли съм?", раздирайки се от ужасни съмнения и твърде тежки размисли за живота ми и това, което представлявам в момента - един обикновен мъж, принуден непрекъснато да преследва... Да догонва, да изчаква подходящия миг, дебнейки скрито жертвите си. Не, не съм ловец. Нито наемен убиец. Нещо много по-лошо и от убиец. Детектив. Съсипващ живота на толкова много хора.
И докато убийците с един изстрел приключват своята "отговорна" задача, аз трябва прекалено продължително да преследвам субекта на импровизирания си лов, събирайки доказателства, снимки, записи. Досадно и натоварващо, но се налага. Рисковете на професията, както често казват. Но не се оплаквам - има и по-трудни занаяти, затова се опитвам да върша работата си с желание (доколкото изобщо е възможно и реално постижимо).
Именно детективските ми задължения са истинската причина да прекарам цели три часа от иначе празния ми следобед в оживена столична сладкарница, имитирайки жив интерес към случайно попаднал ми безличен вестник и към сладкото. Принуден да си похапвам от време навреме от огромното парче шоколадова торта, се старая да не изпускам от поглед своята жертва. Поредната. Потенциална кръшкачка и използвачка (според съпруга ѝ, поръчал мащабното детективско разследване, целящо да потвърди силните подозрения, че жена му си има любовник - или дори цели двама).
След дългата обиколка по магазините в компанията на две досадни дами, видимо прекаляващи с услугите на солариума, столичната красавица се отправя към сладкарницата, придружена от приятелките си - явно желаят да си отдъхнат. Дотук нищо нередно, но случаят вече ми е пределно ясен. Разплитам този уж объркан казус - мацката си има план (в това съм повече от убеден) - среща с приятелки, разходка, сладки приказки, а после... още една среща с някой добър познат. Колко такива случаи съм разнищил! Остава ми единствено да симулирам интерес към вестника си, докато внимателно наблюдавам младата съпруга на господин Иванов в очакване да изскочи нещо интересно, което веднага бих могъл да заснема. Търпелив съм, но атмосферата в това сладникаво заведение леко започва да ми лази по нервите.
- Да предложа и кафе? - с любезен тон пита невръстната сервитьорка.
- Да, благодаря. С мляко - отвръщам и насочвам погледа си към женската компания срещу мен. Явно нямат намерение да прекратят срещата си (за жалост). Усмихват се, сияят. Сякаш се радват на празното си съществуване, чийто единствен смисъл се изразява в пазаруването и обикалянето на лъскавите магазини.
Госпожа Иванова внезапно става и с уверена крачка се отправя към изхода. Ето, всичко започва да се нарежда - сбогува се с приятелките, за да каже след малко "Здравей" на някой друг. Без да съм дочакал кафето си, оставям банкнота и излизам от сладкарницата. С отработено движение влизам в автомобила си, безлично "Алфа Ромео", и потеглям след луксозната кола на госпожата. Красавица е. Безспорно. На двадесет и шест години с миловидно детско изражение и невероятно тяло. Жена от класа. Съвсем в реда на нещата е да си има любовник.
Предположенията ми се потвърждават с всяка секунда. Спира колата си пред елитен бар, където вероятно я очаква въпросният джентълмен, чиято самоличност тепърва ще трябва да разкривам. Само след няколко минути вече прекрачвам прага на заведението, търсейки с очи красавицата. Затъмненото осветление сериозно затруднява търсенето ми, но най-после я забелязвам.
Все още е сама. Поглежда часовника си. Със сигурност има среща. Въоръжен с огромни дози търпение, се посвещавам на чакане, без да я изгубвам от полезрението си. Иванова става и с грациозната си походка си проправя път сред многобройните посетители, нахлули внезапно. За миг я изгубвам от поглед. Тъмнина. Неоново осветление. Край. Сякаш потъва в мъгла. Не мога да различа нищо в това ужасно заведение. По дяволите!
- По дяволите! Имам чувството, че ме преследвате!
Едва не припадам, чувайки приятния й глас да звучи в опасна близост до ухото ми. Отблизо е още по-красива, а аз вероятно изглеждам объркан.
- Какво има? - пита тя с любопитство. - Изненадан сте от срещата ни? Е, в такъв случай можем да се видим някой друг път. Ох... Колко жалко, че съм си забравила визитните картички. А тези на съпруга ми... май е безсмислено да Ви давам от тях, вероятно вече си имате. И знайте, че сте просто поредният мъж, опитващ се да ме хване в крачка. Обречена кауза, господине, много по-хитра съм от Вас!
Автор: Христина Маджарова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
