Опитвам се на един дъх да подредя мислите си върху листа... времето сякаш е спряло, поглъща ме изцяло..
Нещото, което винаги ме вдъхновявало да пиша и да изразявам емоциите си е музиката. Има песни, които влизат подкожно, които изваждат от мен онова скрито, тайно съдържание на душата ми. Има песни, които ме изпепеляват от вътре, унищожават ме и аз вече не съм същата.
Веднъж на курса по Английски получих задача да напиша есе за песента, която ме е разтърсила, която е изиграла емоционална роля в живота ми. Песента, която, когато я чуя настръхвам, плача, смея се или всичко заедно.
Какво се случва, когато една жена признае пред мъж, че го харесва...
Никога не съм била от хората, които имат нещо любимо за дълго. Днес харесвам една песен, утре вече не мога да я слушам. Има и такива песни, които слушам по цели дни и нощи, един след друг без да ми втръсне. Такава съм си аз - непостоянна към изкуството.
Дни наред това есе ме тормозеше. Нямам идол, кумир, нямам някой изпълнител, по който да "умирам" и припадам. Има моменти, в които толкова харесвам някоя песен, че си представям, как аз я пея. Сценарият винаги е различен. Понякога я пея в караоке, понякога я пея под дъжда, мокра до кости. Влизам в ролята и я изигравам по моята душевност. Танцувам в мислите си и оставам емоционалните си отпечатъци навсякъде и се сливам с дъжда в душата ми. Винаги е драматично... винаги аз съм жертвата... винаги търся любовта... винаги душата ми е извадена с хастара... винаги боли... винаги вали..
Аз няма да го търся повече. Той вече е един непознат.
Има обаче една песен, която ме кара да настръхвам всеки път, когато я чуя. Тя е космическа... божествена... тя я Любов.
Ще Ви разкажа една малка, романтична история. Като онези истории, които винаги остават отпечатък в нашия живот и винаги разказваме със сълзи на очите си, но не от мъка, а защото истинските неща, пораждат истински чувства, които ни вълнуват. История за любовта, живота, доверието и уважението. Все неща, които все по-често не са част от живота ни.
5 години назад, през един топъл септемврийски ден, дни преди операцията ми бях на гости на баба ми и дядо ми. Всички се бяхме наредили около голямата кръгла маса. Баба ми беше след операция на окото. Старческите й ръце бяха сини от системите, които й бяха вливали, но това не й пречеше да бъде с безупречен маникюр. Имаше страхотни нокти. Винаги добре оформени и блестящи.
Това беше без значение за дядо ми. Той постоянно кръжеше около нея, обгрижваше я, правеше й компреси. Времето беше нарисувало и по неговите ръце. Бяха в рани от заболяването, което имаше, но това не го спираше да се грижи за нея.
Тя ми разказа как в деня на операцията я изпровождал до вратите на операционна зала, как е искал да влезе, но не са му позволили. До последно държал ръката й, секунди преди тежките врати да прекъснат тази симбиоза, сълзите му се стичали разтревожени и не намиращи покой. В душата му валяло, сълзите му капели по изтъркания коридор на болницата.
Повечето хора биха казали, че операцията на око не е нищо особено, но за тези хора, които винаги са били неразделни и един час раздяла е равна на убийство. Любов… симбиоза… диагноза.. Симбиоза – двама души, които не могат и не искат един без друг…
Дядо ми има право да разказва за Любовта. Той може да издаде тайната на щастливата връзка. Как след толкова години, неговата и единствена жена може да го трогне, развълнува и разплаче от радост. В нашата рода няма разводи, няма раздели, освен моята. Аз още се лутам в центрофугата на живота. Търся мъж като дядо ми, баща ми, брат ми.
Мъж, който ще целува ръката ми дори напълно сбръчкана, смачкана и без маникюр. Някой, с който ще споделя и последния си дъх. Някой, с който ще сме си достатъчни и в мълчанието си. Някой, който ще ме разчита, който ще ме докосва с мислите си…
“...нека вали...и всеки от нас да си прости, да можем, да бъдем, по-добри..”
Сега отново пишейки това се пренесох в онзи слънчев септемврийски ден. Всички около мен бяха като рояк пчели, жужяха, занимаваха се с нещо, приготвяха обяд, а аз седях, радвах им се и просто ги наблюдавах. През прозореца на снопове влизаше Слънцето и отблясваше в побелелите коси. Баба ми дори и след операция, макар и с посинели до болка ръце, беше с боядисана коса и прическа. Дядо ми се суетеше, целуваше ръката й, а после слагаше компрес, а после... после ръцете им оставаха вплетени.
Заслушах се. Имаше фон в този магически ден. По радиоточката звучеше песента на Валя Балканска. Онази космическа лавина, от която всеки път настръхвам и когато я чуя се сещам за баба ми и дядо ми...някъде там вървят ръка за ръка към старата чешма с раничките на гърба, вплетени в един друг... заедно и ЗАВИНАГИ!
Автор: SugarFree
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfocompany.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
